— А какво смяташ да правиш?
— Дотук родих една идея. Ако, както подозирам, повече от една сила в Изтокдом би предпочела процесът ти да се потули и целият скандал да бъде премълчан, може и да се получи. Твоят кин може да се позове на стария родов закон и да предложи кръвнина за принц Болесо.
Веждите й подскочиха изненадано.
— Нима храмовите съдии ще се съгласят да не се намесят в толкова щекотлив случай?
— Ако висшите лордове от киновете Еленовшип и Язовбряг се съгласят, свещените от ордена на Бащата няма да имат избор. Това е и първото, което ме притеснява, защото кралят не е в състояние да приеме каквото и да било предложение — когато тръгнах от Изтокдом, Хетвар не беше сигурен дали старецът дори е разбрал, че Болесо е, хм, е мъртъв. А Биаст, когато пристигне, няма да е достатъчно подготвен и ще е зает с други неща. Напоследък кралският двор много трудно стига до ясни решения и положението навярно ще стане още по-лошо. Но пък граф Язовбряг има значително влияние сам по себе си. Ако се съгласи да те подкрепи заради честта на дома си, а Уенцел се наеме да го убеди, планът може би ще има някакъв шанс.
— Кръвнината за един принц може да възлезе на сериозна сума. Много по-голяма от възможностите на бедния ми пастрок.
— Парите ще трябва да излязат от кесията на Язовбряг. Евентуално Уенцел би могъл да помогне, негласно.
— Ти познаваш ли лично граф Язовбряг? Не му се носи славата на щедър човек.
— Хм… — Ингрей се поколеба, после отговори честно: — Да, така е. — Погледна я. — Но ако парите…
— Подкупът? — поясни тя.
— …бъдат осигурени от друго място, мисля, че ще се съгласи да даде името си. Твоята зестра, зестрата ти в земя… колко е голяма?
В гласа й се промъкна странна неохота.
— Земите ми се простират на трийсетина мили източно и западно покрай подножието на Гарванов рид и на двайсет мили северно до вододела с Кантоните.
Ингрей примигна сащисан.
— Това е доста повече, отколкото си представях. Залесената земя е скъпа — заради дивеча, дървения материал, въглищата, жълъди за свинете, а може да е и още по-скъпа, ако има руда под земята… ако питаш мен, тези твои земи като нищо могат да платят цената за един принц! Колко села и махали има там, колко огнища, от които се събира данък?
— Нито едно. В онези земи няма села. Никой не ходи на лов там. Никой изобщо не ходи там.
Внезапното напрежение в гласа й пресече ентусиазма му.
— Защо?
Тя сви неубедително рамене.
— Те са прокълнати. Призраци бродят в горите, дърветата шепнат. Ранената гора, така я наричат, и дърветата наистина изглеждат болни. Говори се, че всеки, който отиде там, после сънува кошмари на кръв и смърт.
— Приказки — изсумтя пренебрежително Ингрей.
— Аз ходих — каза Аяда безизразно. — След като мама почина и стана ясно, че наследявам земята. Отидох да я видя лично, защото вярвах, че е мое право. И задължение. Горският не искаше да ме придружи, но го накарах. Конярите на пастрока ми и прислужницата ми бяха ужасени. Яздихме цял ден през гората, после си направихме стан. В по-голямата си част земята е дива и стръмна, цялата насечена с клисури и високи канари, трънки и камънаци, и тъмни пещери. В средата има една широка равна долина, цялата с големи дъбове, много стари, на стотици години. Това е най-мрачната й част, където бродели най-много призраци, прокълнато светилище на Старите лесове. Местните легенди твърдят, че това е самото изгубено Кървавополе, нищо че още две графства покрай Хребета си приписват тази съмнителна чест.
— С времето много стари светилища са се превърнали в обработваема земя.
— Не и това. Преспахме там въпреки недоволството на придружителите ми. И наистина сънувахме. Конярите сънуваха, че ги разкъсват животни, и се събудиха с писъци. Прислужницата ми сънувала, че се дави в кръв. На сутринта всички бързаха да се махнем оттам.
Ингрей се замисли над думите й. А после и за премълчаното.
— Но не и ти.
Този път тя се колеба толкова дълго, че той за малко да я попита отново, но потисна любопитството си. Накрая търпението му бе възнаградено — тя измърмори: