— Всички сънувахме. Мина известно време, докато разбера, че моят сън е бил различен.
Мълчанията, напомни си той, имат своя сила. Почака още. Тя го изгледа изпод мигли, сякаш преценяваше способността му да поеме още разкази за свръхестественото.
После подхвана, както му се стори — отдалеч.
— Виждал ли си някога раздаващ милостиня човек, обкръжен от изгладнели просяци? Как го заобикалят като водовъртеж, всеки слаб само по себе си, но всичките — силни и страшни, трескави? „Дай ни, дай, защото сме гладни…“ Само че колкото и да даваш, дори всичко да дадеш, пак няма да е достатъчно. Може да те разкъсат и да те изядат — и пак няма да се наситят.
Той я изгледа нащрек, понеже не разбираше накъде бие.
— В моя сън… хора дойдоха при мен от дърветата, с окървавени ръце, мнозина без глави, с ръждясалите доспехи на Старите лесове. Носеха животински кожи като знамена, черепи, украсени с цветни камъчета, или пък бяха с животински кожи на главите. Елени и мечки, коне и вълци, язовци и видри, глигани и рисове, и турове, и какво ли още не. Без лица, чертите бяха само загатнати, насечени ужасно. Наобиколиха ме в огромна, молеща тълпа, като да им бях кралица, дошла да им раздаде някаква странна милостиня. Не разбирах езика им, а жестовете им ме объркваха. Не се страхувах от тях, нищо че докосваха дрехите ми с гниещите си ръце… роклята ми се напои със студена черна кръв. Те искаха нещо от мен. Не разбирах какво. Но знаех, че то им се дължи.
— Ужасен сън — каза той с най-спокойния глас, който успя да докара.
— Не ме беше страх от тях. Но ми разкъсаха сърцето.
— Толкова клети ли бяха?
— Не… имам предвид буквално. Или поне в съня ми — аз си разтворих ребрата, бръкнах в гърдите си, извадих туптящото си сърце и го дадох на онзи, който ми се стори техен предводител. И той беше от безглавите — главата му с все шлема беше вързана за широкия му златен колан, носеше и знаме. Той ми се поклони доземи, сложи сърцето ми на една каменна плоча и го разряза на две с остатъка от счупения си меч. Даде ми едната половина с жест на дълбоко уважение. Другата половина вдигнаха на знамето и завикаха. Не разбрах дали беше клетва, жертвоприношение или откуп, или нещо друго, докато… — Тя спря и преглътна. — Докато Уенцел не каза онова снощи. „Знаменоски“. Не се бях сещала за онзи сън покрай новите си беди, но при думите му споменът се върна изведнъж, толкова ярък, че го усетих като удар — направо се чудя как не припаднах.
— Аз… не. На мен ми се стори просто заинтригувана.
Тя въздъхна облекчено.
— Това е добре.
— И какво ново съзираш в съня си сега?
— Мислех… мисля… мисля, че мъртвите воини ме направиха своя знаменоска онази нощ. — Дясната й ръка пусна юздата, вдигна се към лявата й гръд и се разпери там в свещения знак. Стори му се, че пръстите й за миг се свиха конвулсивно. — Спомних си също, че сърцето е знакът и означителят на Сина на есента. Смелото сърце. Вярното. Влюбеното.
Ингрей всячески се бе опитал да насочи разговора към политическите козни, към солидните, смислени, практически планове. Как така пак беше затънал до гуша в приказки за свръхестественото?
— Било е само сън. Преди колко време се случи всичко това?
— Преди няколко месеца. Другите едва издържаха, докато вдигнем стана на сутринта, и пришпориха конете си в галоп. Аз обаче яздех бавно и често поглеждах назад.
— Какво видя?
— Нищо. — Веждите й се сбраха, сякаш в спомен за болка. — Нищо, само дървета. Тази земя плашеше другите, но зовеше сърцето ми. Исках да се върна в горите, сама, ако никой не пожелаеше да ме придружи, и да се опитам да разбера. Но преди да се измъкна, ме пратиха в двора на граф Конскарека и… знаеш. — Погледна го напрегнато. — Въпросът е, че Ранената гора не може да бъде продадена.
— Все ще се намери някой, който не знае за лошата й слава.
Тя поклати глава.
— Ти не разбираш.
— Какво? Според завещанието нямаш право да я продаваш, така ли?
— Да.
— Използвана е като гаранция за заем?
— Не! Нито ще бъде. Как изобщо бих могла да ги откупя? — Тя се засмя тъжно. — Бъдещето ми не вещае добър брак, даже никакъв брак, а друго наследство не се очертава.
— Но ако те могат да спасят живота ти, Аяда…
— Ти не разбираш. Петимата богове са ми свидетели, че и аз не разбирам. Но… те, мъртвите, ми повериха гората. Не мога да отхвърля това задължение, докато на моите хора не бъде… платено.
— Платено? За какви монети могат да си мечтаят някакви призраци? Или халюцинации, което също не е невъзможно…
Тя се намръщи, после махна с ръка, сякаш да прогони съмнителния му аргумент като досадна муха.
— Не знам. Но искаха нещо.