— Тогава просто ще трябва да измисля друг начин — измърмори Ингрей. „Или да подхвана този разговор по-късно“.
Сега беше неин ред да го погледне замислено.
— А как смяташ да откриеш източника на собственото си заклинание, за това имаш ли планове?
— Засега никакви — призна той. — Макар че след, хм, Червени яз, мисля, че втори път не ще могат да ми насадят такова нещо, без да усетя. И без да окажа съпротива. — И ужилен от вдигнатите й със съмнение вежди, добави по-решително: — Планът ми е да съм нащрек и да се оглеждам внимателно.
— Чудех се, между другото… ти сигурен ли си, че аз съм била истинската мишена на заклинанието? Може би не ти си бил средството аз да бъда унищожена, а аз — да бъдеш унищожен ти. Кого толкова си настъпил по мазола?
Ингрей се свъси още повече.
— Мнозина. Такава ми е работата. Но винаги съм смятал, че ако някой ме мрази чак толкова, просто ще плати на банда побойници да ме ступат.
— Мислиш ли, че един обикновен побойник би се навил да те „ступа“?
Той се подсмихва.
— Е, зависи от цената.
Тя също се усмихна.
— Може пък незнайният ти враг да е стиснат. Цената на един воин-вълк може да му изглежда прекалено висока.
Ингрей се засмя.
— Боя се, че умението ми с меча не отговаря на опасната ми репутация. Трябва само да пратят повечко хора или да ме застрелят в гръб в тъмното. Лесна работа. Сам мъж не е трудно да се убие, нищо че обичаме да твърдим противното.
— Щом казваш — каза тя хладно и Ингрей се изруга наум за небрежния си тон. След миг Аяда добави: — Въпреки това теорията ми не е за изхвърляне. Какво щеше да стане с теб, ако заклинанието си беше свършило работата?
Ингрей сви рамене.
— Щях да се опозоря. Да изгубя службата си при Хетвар. Дори да ме обесят може би. Ако пък се бяхме удавили в реката, щеше да мине за злополука. И някои хора сигурно щяха да си отдъхнат, че съм ги отървал от дилемата им, макар че не бих чакал благодарност от тях.
— Но със сигурност може да се каже, че си щял да бъдеш отстранен като фактор в столицата.
— Аз не съм фактор в столицата. Просто съм един от служителите на Хетвар.
— Да бе, и Хетвар ти плаща просто от добро сърце.
Ингрей отвори уста, после я затвори.
— Хм.
— Когато видях животното на Уенцел, си помислих, че може той да ти е поръчал заклинанието. Още по-правдоподобно ми се стори, когато той разкри тайната си. Само дето не ни каза в очите, че се смята за шаман.
„Значи и ти си го помислила?“ После си напомни, че Аяда не беше виждала Уенцел като тромаво дете. Но дали това караше нея да надценява Уенцел, или караше него да го подценява?
Аяда продължи:
— Само че ако е така, не разбирам защо днес ни пусна да си тръгнем живи.
— Иначе би било твърде грубо — каза Ингрей. — Един платен убиец винаги ще натопи наелия го, за да отърве себе си, а заклинанието не оставя следи. Онзи, който ми го е прикачил, бил той Уенцел или друг някой, е целял нещо по-хитро. Така поне изглежда.
— Той винаги е бил особен, но сега направо ме плаши до смърт.
— А мен не ме плаши. — Езикът и умът на Ингрей се смразиха изведнъж, когато си спомни колко близо бе стигнал до смъртта, от собствената си ръка, само преди десетина часа. Достатъчно „хитра“ смърт, за да мине без разследване дори под покрива на братовчед му? „Само че този път нямаше заклинание. Направих го сам… След като Уенцел ми изкара акъла…“
— Сега пък защо се навъси толкова? — попита Аяда.
— Нищо ми няма.
Тя сви раздразнено устни.
— Да бе.
И след миг мълчание добави:
— За теб не знам, но аз искам да разбера какво друго знае Уенцел за Кървавополе — или Свето дърво, както го нарече той — щом е чел толкова много за Старите лесове, колкото твърди. Подпитай го, ако… когато говориш пак с него. Но не му казвай за съня ми.
Ингрей кимна.
— Говорила ли си някога с него за наследството си?
— Не, никога.
— А с принцеса Фара?
Аяда се поколеба.
— Само за стойността му като зестра, или по-скоро за липсата на стойност.
— Сигурно е било само сън — каза Ингрей. — Повечето души трябва да са били поети от боговете в мига на смъртта, без значение дали твоята гора е била самото Кървавополе, или някое от по-дребните бойни полета, където лесовниците са претърпели поражение. А откъснатите, които са обърнали гръб на боговете, отдавна са изтлели в забвение, така поне ме учеха свещените. Четиристотин години са твърде много време, за да оцелеят духове в цялост, каквато описваш ти.
— Видях, каквото видях. — Тонът й нито предлагаше, нито молеше за рационално обяснение.
— Може би точно това прави с човешката душа добавеният животински дух — продължи Ингрей в пристъп на вдъхновение. — Вместо на бавно забвение прокълнатите души са обречени на вечно студено и мълчаливо терзание. В капан между материята и духа. Цялата болка на смъртта остава, а цялата радост от живота е отнета… — Той преглътна, обзет от внезапен страх.