Аяда бе вперила поглед надолу към виещия се път.
— Не мисля. Онези воини бяха измъчени, но не и безрадостни, защото на мен се зарадваха, така поне ми се стори. — Погледна го и присви леко очи. — Преди малко каза, че трябва да е било сън, а сега го приемаш за истина, че и за собствената си участ даже. Не може хем така, хем иначе, колкото и мрачна наслада да ти доставят скупчващите се беди.
Ингрей толкова се изненада, че чак изсумтя.
— А ти кое от двете си склонна да приемеш?
— Мисля — започна бавно тя, — че ако можех да се върна там сега, щях да разбера. — Клепачите й се спуснаха за миг, погледът й сякаш го претегляше. — И мисля, че същото се отнася и за теб.
В този момент ги прекъснаха — по пътя се приближаваше множество, антуражът на някой от кин лордовете, тръгнал от Изтокдом за погребалната процесия във Волска ливада. Ингрей даде знак на хората си да отстъпят встрани, после плъзна поглед по авангарда на кавалкадата в търсене на познати. Видя неколцина и ги поздрави с подходящата за случая сериозна тържественост. Бяха хора на Глиганскиброд и следователно в покрития с драперии фургон, който подскачаше по коловозите, сигурно се возеха двамата братя графове и техните съпруги. Малко след това групата на Ингрей отново направи път — на процесия от храмови служители, лордове-посветени и висши свещени с богати одежди и хубави коне.
Когато отново поеха на път, откри, че Жеска е набутал коня си точно до неговия и го гледа намръщено и без капчица доверие. Ингрей пришпори жребеца си, излезе най-отпред и поведе колоната.
10.
Прехвърлиха ниските хълмове североизточно от престолнината късно следобед. Градът и просторните южни равнини се проснаха пред погледа им. Река Щърк се виеше откъм предградията на столицата като яркосребриста панделка, накъдряше се все повече, преди да се изгуби в есенната мъглица. Търговски ладии плуваха срещу течението или се носеха по него — от или към студеното море на осемдесет мили от града. Ингрей изостана да се изравни с Аяда.
Лицето й излъчваше отчасти почуда, отчасти тревога. Изтокдом сигурно беше най-големият град, който бе виждала, нищо че поне дузина дартакийски провинциални центрове го затъмняваха, а дартакийската кралска столица можеше да го побере шест пъти, че и отгоре.
— Градът е разделен на две нива, Храмовград и Кралиград — каза Ингрей. — Горната част, на онези високи скали ей там, приютява храма, двореца на архисвещения и всички канцеларии на свещените ордени. В долната част са складовете и търговските улици. Отвъд стените се виждат пристаните, където канализацията се влива в Щърк. Палатът на свещения крал и повечето от домовете на кин лордовете са от другата страна на доковете. — Посочи частите на града. — В стари времена Изтокдом е бил всъщност две поселища, на две различни племена. Те враждували и се нападали през реката, която ги деляла, докато водата й не почервеняла от кръв, така е думата, на практика чак до царуването на внука на Одар, който си присвоил селището и го обявил за своя западна столица, а после заличил всички граници с каменните си строежи. Сега реката почти не се вижда от мостовете над нея. А и никой не би рискувал живота си заради един канал. Тази история ми я разказа Хетвар — той я смята за притча, но не съм сигурен каква поука извлича от нея.
Спуснаха се към най-източната порта от страната на Кралиград. Каменната настилка си я биваше, вярно, виещите се улици бяха обточени с високи къщи от кафеникав камък или с варосана мазилка, стъклата на прозорците хвърляха отблясъци изпод надвисналите стрехи. Покриви от червени плочи отдавна бяха сменили леснозапалимата тръстика — пожарите навярно бяха унищожавали по-често от войните старите градове-близнаци. Защитните стени бяха в добро състояние, макар нови сгради да се прилепяха до тях, като пречеха на основната им функция.
Накрая стигнаха до тясна лъкатушна уличка в търговския квартал и слязоха от конете пред тясна висока каменна къща в редица от няколко подобни, построени непосредствено една до друга, макар очевидно по различно време и от различни зидари. Ингрей се зачуди дали Конскарека притежава само тази къща, или цялата редица, и дали тези скъпи имоти не му бяха паднали в ръцете заедно с принцеса Фара. Къщата не беше нито толкова голяма, нито толкова богата като онази, в която бяха нощували предния ден, но изглеждаше достатъчно удобна, тиха и на спокойно място.