Ингрей подаде юздите на конете — своя и на Аяда — на Жеска и каза:
— Кажи на лорд Хетвар, че ще се явя при него веднага щом се погрижа за настаняването на затворничката. Изпрати ми моя слуга; Теско, стига да го завариш трезвен, и му кажи да вземе каквито там лични вещи може да ми потрябват за няколко дни. Чисти дрехи най-вече. — Разкърши се да отпусне мускулите на гърба си и изкриви лице от болка. Кожените му гамаши воняха, а шевовете на главата пак го сърбяха, направо го подлудяваха. Аяда бавно си свали ръкавиците и раздвижи врат — незнайно как и сега изглеждаше почти толкова спретната и чиста, колкото и сутринта.
Портиерът ги въведе в къщата. Слугинята-надзорница, водена от една тукашна прислужница, без бавене подкара Аяда по стълбите, а момчето на портиера помъкна след тях стегнатия й с кожени каишки куфар. Ингрей пусна дисагите си на пода и огледа тесния коридор.
Портиерът запристъпва от крак на крак.
— Момчето ей сега ще дойде да ви покаже стаята, милорд.
— Не бързам за никъде — изсумтя Ингрей. — Щом ще отговарям за това място, по-добре да го огледам. — И тръгна към най-близката врата.
Къщата изглеждаше съвсем обикновено. Мазето и приземният етаж служеха предимно за склад, плюс кухня с допълнителни помещения за готвачката и помощничката й; малка трапезария, салон и стаичка под стълбището, която явно се явяваше щабквартирата на портиера. Ингрей подаде глава през единствената друга входна врата — водеше към заден двор с покрит кладенец. На втория етаж имаше нещо като кабинет и две спални. На минаване покрай подобни стаи на третия етаж чу женски гласове, на Аяда и надзорницата й. Последният етаж беше разделен на по-малки помещения за слугите.
Слезе по стълбите и завари момчето да влачи дисагите му към една от спалните на втория етаж. Мебелировката беше оскъдна — тесен креват, умивалник, един стол и очукан гардероб — и Ингрей се зачуди дали къщата въобще е била обитаема, преди пратениците на Конскарека да пристигнат снощи и да я изискат за господаря си. Леки, но ясно доловими стъпки и изскърцване — навярно на легло — откъм горния етаж му подсказаха местоположението на Аяда. Близостта беше едновременно успокоителна и смущаваща. Когато чу стъпките й по стълбите, Ингрей се обърна да излезе от стаята.
Беше вдигнала ръка да почука на вратата му, когато той я отвори. В другата си ръка държеше писмото на Просветена Халлана, малко поизмачкано от пътя. Надзирателката й — или по-скоро шпионката на Уенцел може би — стоеше зад нея и гледаше подозрително.
— Лорд Ингрей — каза Аяда официално. — Просветена Халлана ви помоли да предадете това. Ще го направите ли? — Очите й сякаш пронизваха неговите, безмълвно напомняйки му остатъка от думите на магьосницата: „на адресата му и на никой друг“.
Той го взе и погледна надраскания адрес.
— Знаете ли кой е този… — Той се взря по-отблизо. — Кой е този Просветен Левко?
— Не. Но щом Халлана му има доверие, значи е достоен за доверие и не е глупак.
„И какво доказва това? Халлана се довери и на мен“. А и един храмов служител, дори да е мъдър и достоен за доверие, пак можеше да погледне с лошо око на омърсените.
Все така обаче го мъчеше неустоимо любопитство какво е написала за него и за странните събития в Червени яз Халлана. Единственият начин да го разбере, без да отвори писмото, беше да е там, когато го отвори получателят му. А ако го предадеше на път към двореца на Хетвар, щеше да си спести необходимостта да го скрие или да излъже за него господаря си. А Хетвар не би могъл да му го поиска. Ако го сгълчаха, би могъл да се оправдае, че точното изпълнение на поръчките е именно онова качество, което Хетвар цени у своя служител.
— Да. Ще имам грижата.
Аяда кимна напрегнато и той се зачуди дали не е прочела в очите му оплетените нишки на разсъжденията му… или пък го беше преценила със същата лекота като Халлана?
— Не излизайте никъде — каза той. — Заключете и вътрешните врати. Можете да се възползвате от всички удобства, които предлага къщата. — Погледна слугинята-надзорница и тя приклекна в реверанс. — Не знам колко време ще ме задържи лорд Хетвар, така че не ме чакайте за вечеря. Ще се върна възможно най-скоро.
Прибра писмото във вътрешния джоб на дрехата си, поклони се любезно за довиждане и тръгна към стълбите. Нуждаеше се от баня, чисти дрехи и храна, в този ред, но луксовете трябваше да почакат.
След като остави указания на портиера за слугата си, в случай че Теско пристигне, преди той да се е върнал, Ингрей излезе и тръгна през града.
Познатите гледки и миризми донякъде го успокоиха. Мина по витите улички на Кралиград, прекоси полузаровената под камък река, после изкачи стръмните стъпала към възвишението на храмовия квартал. На два пъти се връща по стъпките си и след още десет минути катерене по различни стълби стигна задъхан до портата-проход, промушващ се под една кула и две къщи и оттам в горния град. В тъмното кьоше, където хлътваше проходът, имаше малко светилище, посветено на безопасността на града, украсено с повехнали венци и няколко свещи — пламъчетата потрепваха от течението. Без да се замисля, Ингрей направи петорния свещен знак на минаване, излезе отново в мътната привечерна светлина и зави надясно. Вървя още няколко минути и най-сетне стигна до главния площад пред храма. Мина под колонадата отпред и се озова на свещената му територия.