Централният двор беше открит. В средата му гореше свещеният огън. През арката към един от петте величествени каменни купола се виждаше началото на церемония — погребение, осъзна Ингрей, защото зърна ковчег и наобиколили го опечалени, сбрани пред олтара на Бащата. След няколко дни и тялото на принц Болесо щеше да бъде почетено със същите ритуали.
В другия край на двора дяконите, които отговаряха за свещените животни, подготвяха питомците си за малкото чудо на избора. Всяко животно, водено от дякон в цвета на съответния орден, щеше да бъде отведено при ковчега и по реакцията му дяконът щеше да прецени кой бог е отнесъл душата на починалия. Това насочваше в правилната посока не само молитвите на опечалените, но и по-материалните им дарове — към олтара и ордена на съответния бог. Ингрей сигурно би гледал доста по-цинично на всичко това, ако лично не бе ставал свидетел на резултати, еднакво неочаквани за всички замесени страни.
Жена в зелените роби на Майката носеше голяма зелена птица, която забиваше нервно нокти в рамото й. Девойка в синьото на Дъщерята държеше под мишница ярка с цикламеносини пера. Рунтаво сиво куче се гушеше страхливо в краката на възрастен дякон отг ордена на Бащата. Младеж в червеното и кафявото на Сина водеше скокливо доресто жребче с вчесана до блясък медна козина и облещени от вълнение очи. Животното пръхтеше и се дърпаше, като едва не поваляше водача си, и след миг Ингрей разбра защо.
Бавно и на известно разстояние след другите вървеше най-голямата бяла ледена мечка, която беше виждал. Висока беше колкото теле и широка колкото две. Тесните й очи бяха с цвета на замръзнала урина и долу-горе толкова изразителни. В другия край на дългата здрава верига я следваше дяконът, облечен в белите роби на ордена на Копелето. Лицето на младия мъж беше застинало в изражение на едва сдържан ужас и главата му се въртеше трескаво между повереника му и един много висок мъж, който вървеше отзад и му говореше насърчително.
Мъжът беше почти толкова забележителен, колкото и мечката. Плещите му не отстъпваха на ръста му, косата му беше събрана на гъста червена опашка до средата на гърба. Тежки сребърни шноли я задържаха на място и още по-тежки сребърни гривни подрънкваха под лактите му. Яркосините му очи излъчваха дружелюбно веселие, което можеше да изразява както проницателност, така и скудоумие, но кое от двете, Ингрей не можа да реши. Дрехите му — туника, панталони и развяващо се палто — бяха достатъчно семпли като кройка, но с ярки цветове и с много бродерия. Огромните ботуши бяха обсипани със сребърни капси, грубо шлайфани скъпоценни камъни хвърляха отблясъци от дръжката на дългия му меч. Отзад на колана му висеше не нож в кания, а брадва, също с богата инкрустация; острието й лъщеше, наточено като бръснач.
Тъмнокос мъж с подобна, но не толкова крещяща премяна и цяла глава по-нисък от другаря си, макар и също висок, стоеше облегнат на една колона със скръстени на гърдите ръце и наблюдаваше ставащото с нескрито съмнение. Някои от дяконите му хвърляха жалостиви погледи, но той упорито не ги забелязваше.
Ингрей откъсна поглед от тази любопитна гледка, когато видя възрастна жена в бяло-кремавите роби на Копелето, с клупове на свещена на рамото и наръч нагънати ленени кърпи в ръце, да подтичва през двора, явно решила да мине напряко. Успя да я хване за ръкава, когато мина покрай него. Тя спря рязко и го изгледа недоволно.
— Извинете ме, Просветена. Нося писмо за Просветен Левко, трябва да му го предам лично.
Изражението й се промени незабавно, ако не в по-дружелюбно, то поне в по-заинтригувано. Изгледа го от глава до пети — и наистина, сигурно изглеждаше точно като уморен от път пратеник, за какъвто се представяше.
— Ела с мен — каза тя и рязко смени посоката. Макар краката му да бяха по-дълги от нейните, Ингрей ушири крачка, за да не изостане.