Тя го преведе през малък страничен вход, после надолу и нагоре по някакви стълби, излязоха откъм задната страна на храма, после минаха покрай двореца на архисвещения и се озоваха на съседната улица. Оттам една тясна уличка ги отведе до дълга каменна сграда на два ката, влязоха през страничен вход и изкачиха поредното стълбище. Ингрей се радваше, че не бе попитал само за посоката. Подминаха няколко добре осветени помещения — скирпториуми, ако се съдеше по наведените над масите глави и стърженето на пера.
Спряха пред една врата и жената почука. Отвътре им отговори кротък мъжки глас:
— Влез.
Вратата се отвори и влязоха в една съвсем тясна стая — или пък впечатлението се създаваше от мебелировката й. Претъпкани лавици обточваха стените, двете маси преливаха от книги, документи, ръкописи и несметно количество най-разнообразни боклуци. В ъгъла имаше дори седло.
Мъжът, който седеше на стол зад една от масите, откъсна поглед от наръча листа, които четеше, и вдигна вежди. Той също беше облечен в бялото на Копелето, ала робите му изглеждаха износени и нямаха никакъв белег за ранг. Беше на средна възраст, слаб, може би малко по-висок от Ингрей, гладко избръснат и с късо подстригана побеляваща руса коса. Ингрей би го взел за секретар на някоя важна особа, само че свещената допря ръка до устните си и сведе глава в жест на най-дълбоко уважение, преди да заговори.
— Просветени, този човек носи писмо за вас. — Тя вдигна поглед към Ингрей. — Името ви, господине?
— Ингрей кин Вълчаскала.
Лицето й не даде признак, че името й говори нещо, затова пък веждите на слабия мъж се вдигнаха — вярно, съвсем лекичко.
— Благодаря ти, Марда — каза той с тон, който ясно, макар и учтиво казваше, че е свободна да си върви. Тя докосна отново устните си и излезе.
— Просветена Халлана ме натовари да ви предам това писмо — каза Ингрей, пристъпи към масата и го подаде на мъжа.
Просветен Левко остави с рязък жест листата, които четеше, и се наведе напред да вземе писмото.
— Халлана! Не е някоя лоша новина, надявам се?
— Не… тоест, Просветената беше добре, когато я видях.
Левко изгледа притеснено писмото.
— Нещо важно и сложно ли е?
Ингрей обмисли отговора си.
— Не зная съдържанието на писмото. Но мисля, че да.
Левко въздъхна.
— Стига да не е още някоя ледена мечка. Не мисля обаче, че точно тя би ми подарила ледена мечка. Е, надявам се поне.
— Видях една ледена мечка в двора на храма на идване. Много беше, хм, впечатляваща.
— Аз пък мисля, че е чиста проба ужасяваща. Дяконите откачиха. Копелето да не дава, да не би да са я извели за погребение?
— Така ми се стори.
— Трябваше просто да благодарим на принца и да я дадем на някоя менажерия. В дълбоката провинция.
— Как се е озовала тук?
— Като гръм от ясно небе. И с лодка.
— И колко голяма е била тази „лодка“?
Левко се ухили и лицето му изведнъж се подмлади.
— Вчера я видях, вързана на пристана под Кралиград. Определено не беше толкова голяма, колкото би си помислил човек. — Прокара ръка през косата си. — Звярът е дар, или може би подкуп. Доведена от онзи червенокос космат гигант от някакъв остров откъм замръзналата страна на южното море, който или е принц, или пират — трудно е да се каже със сигурност. Принц Джокол, обичливо наричан от верния си екипаж Джокол Главоцепа, както ме информираха. Не знаех, че белите мечки могат да се опитомяват, но той, изглежда, е осиновил тази още когато е била малко мече, което прави дара още по-ценен, предполагам. Не искам и да мисля как са пътували — казаха, че ги застигали бури. Предполагам, че този тип е малко луд… или много. Само че освен мечката донесе и няколко големи слитъка сребро с висока проба като издръжка за звяра, факт, който, изглежда, лиши храмовия майстор на менажерията от здравия разум да откаже подаръка. Или подкупа.
— Подкуп за какво?
— Главоцепа иска свещен, когото да откара на ледения си остров в замяна на мечката. За такава мисионерска задача би трябвало да мечтае всеки свещен. Приканихме да се запишат доброволци. Два пъти. Ако никой не изяви желание, докато дойде време принцът да отплава, просто ще трябва да определим някой. Да го измъкнем изпод леглото му навярно. — Той се ухили. — Мога да си позволя да се смея. Мен не могат да изпратят. Е, добре. — Въздъхна още веднъж и остави писмото на плота пред себе си с печата нагоре, после наведе глава над него.
Ингрей изтри усмивката от лицето си и застана нащрек. Кръвта му — онази кръв — се завихри сякаш във водовъртеж. Левко не носеше ширита на магьосник, не миришеше на демон… и въпреки това храмовите магьосници го почитаха? Стоварваха му на главата най-сложните си дилеми?