Левко сложи ръка върху восъчния печат и очите му за кратко се притвориха. Нещо просветна около него. Нищо, което Ингрей не можа да види или да подуши, но целият настръхна. Беше долавял подобие на това шеметно страхопочитание и преди, веднъж от по-силен източник, но пък тогава сетивата му бяха много по-слаби. В края на безполезното си поклонение в Дартака, в присъствието на един нисък набит нервен тип, на вид най-обикновен човек, който си седеше кротко, един бог се пресегна през него в света на материята.
„Левко не е магьосник. Той е светец, или малък светец“. Освен това знаеше кой е Ингрей. По всичко личеше, че живее в храма от години, поне ако се съдеше по състоянието на кабинета му, а Ингрей никога не го беше виждал… или забелязвал по-скоро — преди. Със сигурност не в компанията на висшите храмови свещени, които бяха постоянно присъствие при печатника и в кралския двор и които Ингрей послушно беше запомнил до един.
Левко вдигна поглед — сега в очите му нямаше много хумор — и спокойно попита:
— Вие сте на служба при печатник Хетвар, нали?
Ингрей кимна.
— Това писмо е било отваряно.
— Не от мен, Просветени.
— Тогава от кого?
Ингрей прерови спомените си на бърз ход. Халлана го беше дала на Аяда, Аяда на него… Аяда? Невъзможно. През цялото време ли го беше държала у себе си, до гръдта си? Прибрала го бе във вътрешния джоб на костюма за езда, който беше носила… през цялото време освен на вечерята у граф Конскарека. А Уенцел беше станал от масата да получи спешно послание… „спешно наистина“. Нищо работа за графа да вземе страха на надзирателката и да я накара да разрови багажа на Аяда, но пък нима Уенцел не се бе сетил да приложи някой шамански номер, който да скрие делото му от един магьосник? „Само че Левко не е магьосник, нали? Не точно“. Ингрей реши да печели време.
— Без доказателство всяка догадка от моя страна би била обикновена клевета, Просветени.
От пронизващия поглед на Левко му стана неудобно, но след миг, за облекчение на Ингрей, Просветеният отново сведе очи към писмото.
— Е, да видим — измърмори той и счупи печата. Восъкът се пръсна по масата.
Левко чете напрегнато няколко секунди, после поклати глава, стана и отиде до прозореца. На два пъти обръща под ъгъл гъсто изписания лист. После погледна към Ингрей и го попита почти умолително:
— Тази фраза, „той скъса окопите си“, говори ли ви нещо?
— Хм, дали не е „оковите“? — предположи Ингрей.
Лицето на Левко засия.
— А! Да, сигурно! Така вече има смисъл. — Продължи да чете. — Или пък не…
Стигна до края, намръщи се и започна отначало. Махна разсеяно към една от стените.
— Мисля, че има едно сгъваемо столче под ей онази купчина. Седнете, лорд Ингрей, седнете.
Докато Ингрей измъкне столчето, разгъне го и кацне отгоре му, Левко беше прочел писмото за втори път.
— Жал ми е за шпионина, на когото се е наложило да разгадае това — каза той, без да се горещи.
— Шифровано ли е?
— Не — просто Халлана пише ужасно. Бързала е сигурно. Необходима е практика — каквато имам аз, — за да й разчетеш почерка. Е, бивало е и по-лошо с по-малка награда. Не от Халлана обаче — тя винаги пише по същество. Един от многото й неприятни таланти… Зад кротката й усмивка се крие безподобно безразсъдство. И безмилостност. Слава на Бащата за усмиряващото влияние на Осуин. Доколкото го има.
— Познавате я добре, така ли? — попита Ингрей. „Тоест, защо тази откачалка пише точно на теб от всички храмови служители в Изтокдом?“
Левко нави писмото и почука с него по ръба на масата.
— Назначиха ме за неин наставник, преди много години, когато тя съвсем неочаквано се оказа магьосница.
Да, но само магьосник можеше да обучи друг магьосник, нали така? Следователно… И следователно… Като плоско камъче по водата, умът на Ингрей прескочи два въпроса и стигна до трети.
— Как може човек да се превърне в бивш магьосник? Без да пострада? — Задачата на онзи дартакийски светец беше именно тази — да унищожава незаконни магьосници, които обикновено се борели като обезумели срещу ампутацията на способностите им, само че Просветен Левко не можеше да е ренегат като онези.
— Възможно е да се откажеш от един дар. — Устните на Левко се раздвижиха колебливо между смътна усмивка и смътно съжаление. — Ако навреме решиш да се откажеш.
— Не е ли придружено със силна болка, като да ти извадят зъб?
— Не съм казал, че е лесно. Всъщност — гласът му се смекчи още повече — нужно е чудо.
Що за човек беше този?
— Вече четири години съм в Изтокдом. Изненадан съм, че пътищата ни не са се пресекли досега.