— Но това не е вярно. Пресичали са се, в известен смисъл. Аз съм добре запознат с вашия случай, лорд Ингрей.
Ингрей изтръпна, особено заради думата, която беше избрал Левко — „случай“.
— Вие ли бяхте храмовият магьосник, пратен в Брезовлес със следователите, за да ме прегледа? — Намръщи се. — Спомените ми от онова време са объркани и неясни, но не помня да съм ви виждал.
— Не, онзи беше друг. Аз не бях въвлечен толкова пряко. Следователят ми донесе торбичка с пепел от замъка, която да върна в първоначалния й вид — в писмо-изповед.
Ингрей сбърчи чело.
— Това не е ли, както, мисля, би се изразила Просветена Халлана, малко нанагорно за храмовата магия? Да обърнеш силом хаос в ред?
— Наистина и уви, така беше. Струваше ми един месец работа и може би година от призванието ми. И всичко това срещу съвсем малко, както се оказа. Направо бях бесен. Вие какво си спомняте за Просветен Кумрил? Младият храмов магьосник, използван от баща ви?
Ингрей се вледени още повече.
— При познанство, траяло един час на трапезата и четвърт час ритуал — не много. Неговото внимание беше насочено изцяло към баща ми. Аз бях добавка в последната минута. — И добави грубо: — А вие откъде знаете кой кого е използвал?
— Това поне стана ясно. Не толкова ясно беше как е станало. Не с пари. Не и със заплахи, струва ми се. Имало е причина — Кумрил си е мислел, че прави нещо добро, или поне героично, което обаче се объркало ужасно.
— Как можете да преценявате сърцето му, когато не знаете какво е било в главата му?
— О, за това няма нужда да гадая. Имаше го в писмото. След като го възстанових. Три страници жална тирада за скръбта, вината и покаянието му. И почти никакви полезни факти, които вече да не знаехме. — Левко се намръщи.
— Щом Кумрил е написал писмото, кой го е изгорил? — попита Ингрей.
— Виж, за това мога само да гадая. — Левко изгледа Ингрей изпитателно. — И въпреки това съм по-сигурен в тази си догадка, отколкото в много други, за които съм имал повече материални доказателства. Разбирате ли разликата между магьосник, който контролира демона си, и магьосник, който е контролиран от своя?
— Халлана спомена нещо за това. Разликата ми се стори тънка.
— Не и отвътре. Разликата е съвсем ясна. Пропастта между човек, който използва една сила за свои цели, и сила, която използва човека за свои цели, е… понякога е по-малка от мравча стъпка, знам. Самият аз веднъж се озовах опасно близо до тази граница. Вярвам, след провала, причинил смъртта на баща ви, а вас превърнал във… е, в това, което сте, вярвам, че демонът на Кумрил е взел връх над него. Дали отчаянието го е отслабило, или от самото начало демонът е бил по-силен от него, не знам, но в сърцето си вярвам, че това писмо е било последното съзнателно действие на Кумрил. А изгарянето му — първото на демона.
Ингрей отвори уста, после я затвори. За себе си винаги беше поставял Кумрил в ролята на предателя и сега му беше неприятна мисълта, че младият магьосник може също, в някакъв смисъл, да е бил предаден.
— Сигурно разбирате — меко каза Левко, — че съдбата на Кумрил ме интересува. Нещо повече, гложди ме. Боя се, че всяка среща с вас ще ми напомня за нея.
— Храмът откри ли с положителност дали Кумрил е жив, или мъртъв?
— Не. Преди пет години се получиха сведения за незаконен магьосник в Кантоните, който отговаряше на неговото описание, но след това следата се изгуби.
Устните на Ингрей почти оформиха думата „Кой“… но после той я смени:
— Ка… какъв сте вие?
Левко вдигна ръка.
— Сега — само обикновен храмов надзорник.
„На какво?“ На всички храмови магьосници в Лесовете може би? „Само“ изобщо не изглеждаше подходящата дума, нито „обикновен“. „Този човек може да е много опасен за мен — напомни си Ингрей. — Вече знае твърде много“.
И за жалост щеше да научи още, защото сведе поглед към писмото и помоли Ингрей да опише събитията в Червени яз. Което не беше голяма изненада — едва ли можеше да се очаква, че точно това ще бъде премълчано в писмото.
Ингрей го направи; разказът му беше откровен и пълен, но и възможно най-кратък. Опасността се криеше в детайлите и всяко кратко изречение влачеше тълпа от нови въпроси. Само че сбитият му и орязан разказ, изглежда, задоволи свещения или поне не повдигна незабавно въпроси за контрола на Ингрей върху вълка.
— Кой според вас ви е внушил този стремеж към убийство, това алено заклинание, лорд Ингрей?
— Много бих искал да разбера.
— Е, значи ставаме двама.
— Това е добре — каза Ингрей и с изненада осъзна, че е вярно.
После Левко попита:
— А какво мислите за тази лейди Аяда?