Ингрей преглътна и умът му сякаш се спусна в спирала надолу като простреляна птица. „Той пита какво мисля за нея, а не какво чувствам към нея“, напомни си твърдо младият мъж.
— Тя без съмнение е смазала главата на Болесо. Той без съмнение си го е заслужил.
След този кратък некролог се проточи тишина. Дали и Левко си даваше сметка за ползата от мълчанията?
— Лорд Хетвар се помъчи да избегне всички тези посмъртни скандали — добави Ингрей. — Мисля, че той харесва усложненията по-малко и от вас.
Ново мълчание.
— Тя е в хармония с духа на леопарда. Той е… пасва й чудесно. — „Богове пет, трябва да кажа нещо в нейна защита“. — Мисля, че е в по-голяма степен докосната от бог, отколкото съзнава.
Това вече даде резултат. Левко се поизправи, очите му изведнъж станаха по-трезви и напрегнати.
— Откъде знаете?
При този намек за предизвикателство Ингрей вирна брадичка.
— По същия начин, по който го знам и за вас, Благословени. Усещам го с кръвта си.
От последвалия сблъсък между тях, който не можеше да се види с очи, Ингрей разбра, че е престъпил границата. Само че Левко се отпусна назад и спокойно опря пръстите на двете си ръце.
— Сериозно?
— Не съм чак такъв глупак, Просветени.
— Никога не съм ви мислил за глупак, лорд Ингрей. — Левко потропа с пръсти по писмото, отклони поглед за миг, после пак го погледна в очите. — Да. Ще се подчиня на моята безапелационна Халлана и ще прегледам тази млада жена. Къде я държат?
— „Настанена“ е по-точната дума. — Ингрей му обясни къде се намира високата къща в търговския квартал.
— Кога ще се гледа делото срещу нея?
— Едва ли ще е преди погребението на Болесо, което ще е скоро. Ще знам повече, след като поговоря с печатник Хетвар. Всъщност точно натам съм тръгнал — добави Ингрей многозначително. Да — трябваше да се махне от тази стая, преди въпросите на Левко да са станали още по-неприятни. Изправи се.
— Ще се опитам да намина утре — каза Левко, явно решил този път да отстъпи.
Ингрей кимна и отвърна любезно:
— Благодаря ви. Ще се видим тогава. — Поклони се и се изниза от стаята, с надеждата, че не прилича на подгонен заек.
Щом затвори вратата след себе си, си отдъхна. Този Левко… потенциална помощ ли беше, или потенциална заплаха? Спомни си думите, казани му от Уенцел на раздяла: „Ако ти е мил животът, пази си тайните, и моите също“. Това заплаха ли беше, или предупреждение?
Поне името на Конскарека беше съумял да не спомене при този пръв разговор. В писмото не можеше да присъства и дума за братовчед му, защото Уенцел се беше натресъл в живота на Ингрей, след като Халлана си беше заминала, слава на боговете. Утре обаче? Или след половин час, когато щеше да се изправи в прашните си от пътя дрехи пред Хетвар, за да докладва за мисията си и всичките й усложнения?
Конскарека. Халлана. Жеска. Сега и Левко. Хетвар. Започваше да оплита конците какво не е казал — и на кого.
Ориентира се за правилната посока и тръгна по обратния път, напряко през храма, заслушан в ритъма на стъпките си.
И едва тогава си даде сметка, че като бе предал Халланиното писмо на Левко, без нужда от заклинание беше предал и себе си.
11.
Докато вървеше по коридора към храмовия двор, чу някъде напред уплашен вик. Ускори крачка от любопитство, а после и от тревога, защото викът беше последван от писък. Разнесоха се уплашени крясъци. Ръката му се сви около дръжката на меча миг преди да изскочи на открито.
Повече от странно меле се изсипваше през арката откъм двора на Бащата. Най-отпред беше огромната ледена мечка — стискаше в челюстите си стъпалото на покойника, възрастен мъж с дрехи, подходящи за богат търговец. Вкочаненият труп се удряше в плочите като някаква огромна кукла, а мечката ръмжеше и тръскаше глава. Стисналият сребърната верига на мечката дякон подтичваше и се препъваше. Някои от по-храбрите — или по-шашнати — опечалени тичаха отзад и даваха съвети и нареждания на висок глас.
С изтънял почти до врясък глас, паникьосаният дякон се приближи до мечката, като подръпваше веригата, после хвана ръката на трупа и я затегли. Мечката се поизправи на задните си крака и една от тежките й предни лапи замахна. Дяконът залитна назад, като пищеше вече на сериозно, с ръка на хълбока си, откъдето се стичаше кръв.
Ингрей извади меча си, хукна напред и едва успя да спре пред побеснелия звяр. Принц Джокол се дърпаше към него, задържан изотзад от другаря си.
— Не, не, не! — викаше разтревожено червенокосият. — Фафа просто си мисли, че му предлагат храна! Не го наранявайте!
„Фафа“? Ингрей примигна. Джокол явно имаше предвид мечката…