Въпросният Фафа пусна плячката си и се изправи. Нагоре. И още нагоре. Ингрей изви глава назад и очите му се опулиха пред ръмжащите челюсти, масивните плещи, огромните разперени лапи с остри криви нокти, надвиснали високо над главата му…
Всичко около него се забави, а възприятията му се събудиха в черния екстаз на отърсващия се вълк, който сякаш се втурна с кръвта от сърцето му към зашеметения му мозък. Врявата в двора утихна до далечно громолене. Мечът в ръката му стана безтегловен; върхът му се вдигна, после започна да се извива назад в ослепителен обратен замах. Умът му рисуваше предварително гмурването на стоманата — право в сърцето на мечката и обратно, преди звярът да е имал време да реагира, поразен в този друг, бавен поток на времето.
И точно тогава по-скоро усети, отколкото видя смътната божествена светлина да се пръска откъм мечката като искри от козината на котка, която си погалил в зимна нощ. Красотата на сиянието го обърка, прогори очите му. Изострените му възприятия се пресегнаха към светлината, отчаяно се пресегнаха към избледняващия бог — и изведнъж умът му се озова в ума на мечката.
Видя себе си, смален — двоен образ на облечен в кожа мъж и движещо се острие, и един голям тъмен вълк с лъскава, посипана със сребро козина, в центъра на ореол от светлина. Сърцето му се пресегна към божествената светлина, а озадачените усещания на мечката се пресегнаха към него — и за миг тройният кръг се затвори.
Един развеселен Глас измърмори в ума му, но не и в ухото:
— Виждам, че палето на Брат ми сега е в по-добра кожа. Браво. Моля, продължете… — Умът на Ингрей сякаш се пръсна под тежестта на тези кратки думи.
За миг обърканите безсловесни спомени на мечката станаха негови. Процесията отпреди малко към двора на Бащата и разните други животни. Дразнещото присъствие на дякона, вонята на страха му се омесваха с успокояващата миризма и глас на другия, когото познаваше и който му вдъхваше малко покой в този разбъркан свят от камък. И каканижещи гласове, не спират. Смътно впечатление за раздвижване, насочваха го, да, бяха му дали храна неотдавна, когато той направи това и ги остави да го заведат там… А после мечешкото му сърце се изду и се пръсна от всепоглъщащата поява на бога, последвано от доволното и изпълнено с увереност клатушкане към погребалния постамент. После объркване и болка; дребният човек, вързан в края на веригата му, го теглеше назад, дърпаше силно, наказваше го за онова нещо, дето го беше направил, разваляше му доволството. Той се хвърли напред в опит да довърши възложената му от бога задача. Само че и други от тези нахални същества хукнаха и му се замотаха в краката. Червена ярост се надигна в мозъка му като приливна вълна и той грабна онова студено и странно миришещо парче месо и затича с него към засмяната светлина, която го зовеше, която го объркваше, понеже беше хем навсякъде, хем никъде…
Чудовищното създание нададе рев на болка и гняв, надвиснало като козинява лавина над Ингрей.
Ингрей посегна сякаш надълбоко в гърдите си, в корема си, в червата си и извади навън една дума:
— Долу! — Командата разсече въздуха с тежестта на изстрелян с катапулт камък.
Върхът на меча му описа малък кръг, после се спусна в сребърна дъга към плочите пред краката му. Мечата муцуна го проследи, сведе се подир него, надолу и надолу, и накрая огромният звяр клекна пред ботушите на Ингрей и положи муцуна на плочите, с лапи до главата. Жълтите очи се вдигнаха към него с мечешка изненада и страхопочитание.
Ингрей се огледа. Дяконът се измъкваше трескаво на четири крака, белите му роби бяха окървавени, очите му зяпаха Ингрей по-опулено, отколкото бяха зяпали ледената мечка. Ноктите бяха забърсали само ребрата му, иначе щеше да лежи изкормен на земята. Мечата ярост още вилнееше в мозъка на Ингрей. Той захвърли меча си и тръгна към дякона. Сграбчи го за предницата на робата, вдигна го и го притисна грубо в постамента на свещения огън. Дяконът беше висок колкото него и по-широк в кръста, но Ингрей не усещаше тежестта му. Натисна го назад, докато огънят не го облиза. Ритащите крака на дякона неуспешно се мъчеха да достигнат пода, ужасените му писъци заглъхнаха.
— Колко ти платиха, за да осуетиш благословията на бога? — изръмжа Ингрей. Гласът му, нисък и вибриращ, се разнесе из целия двор между каменните стени като шумолене на кадифе и се плисна обратно към ушите му като мекия звук на предяща котка.
— Аз, аз, аз… не исках! — изквича дяконът. — Арпан каза, Арпан каза, че нищо лошо няма да…
— Лъже! — извика дяконът в робите на Бащата и повлече уплашеното си сиво куче на каишката, като заобикаляше отдалече полегналата мечка.