Очите на облечения в бяло дякон се взряха в очите на Ингрей, само на педя от лицето му, той си пое дълбоко дъх и изкрещя:
— Признавам! Недей, недей, недей…
„Недей какво?“ Ингрей с мъка се изправи, разтвори пръсти и пусна дякона да стъпи на крака. Той обаче се свлече, коленете му изпукаха, и след миг вече лежеше свит на кървяща топка в основата на постамента и ридаеше.
— Нидж, глупак такъв! — изкрещя дяконът на Бащата. — Затваряй си устата!
— Нищо не можех да направя! — извика младият дякон и се присви по-далеч от Ингрей. — Очите му святкаха като сребро, а гласът му беше несвестен!
— Ами да се беше вслушал тогава — рече нечий недоволен глас зад Ингрей.
Ингрей се извърна и видя Просветен Левко. Задъхан, със стиснати от яд зъби, той оглеждаше хаоса наоколо.
Ингрей вдиша дълбоко и отчаяно се опита да забави сърцето си, да върне със силата на волята си времето в нормалното му русло, да успокои полуделите си сетива. Светлина, сянка, цвят, звук, всички те сякаш го удряха като наточени брадви, а хората наоколо горяха като огньове. Постепенно си даде сметка колко много хора го гледат опулени — трийсетина опечалени, свещеният, който водеше церемонията, петимата дякони със свещените животни, а сега и Просветен Левко. Който обаче ни най-малко не изглеждаше потресен.
„Позволих на вълка си да вземе връх — помисли Ингрей през мъглите на шеметен делириум. Пред очите на четирийсет свидетели. Посред централния храмов двор на Изтокдом. Е, ако не друго, поне белият Бог, изглежда, го сметна за забавно…“
— Просветени, Просветени, помогнете ми, милост… — изхленчи раненият дякон, пропълзя към краката на Левко и сграбчи крайчеца на робата му. Ядът по лицето на Левко стана още по-изразителен.
Поне десетина души започнаха да спорят един през друг, обвинения и контраобвинения в подкупи и заплахи летяха между опечалените, разделили се на две групи. Изглежда, ставаше въпрос за наследство, ако се съдеше по гневните откъслеци, стигащи до ушите на Ингрей, макар че тази нишка веднага се оплете с други, по-отдавнашни сръдни и негодувания. Злополучният свещен, комуто се бе случило да води церемонията, направи няколко жалки опита да възстанови реда сред паството си, като едновременно подвикваше заплашително на дяконите, но когато стана ясно, че не успява в нито една от двете посоки, се нахвърли върху по-лесна мишена.
Извъртя се към принц Джокол и посочи с трепереща ръка мечката.
— Приберете си това нещо! Махнете го от храма, веднага! И повече не го връщайте!
Огромният червенокос мъж изглеждаше на ръба на сълзите.
— Но на мен ми обещаха свещен! Нужен ми е, разберете! Ако не отведа свещен на острова си, моята красива Брейга няма да се омъжи за мен!
Ингрей пристъпи напред, вирнал брадичка, и вложи в гласа си целия авторитет на най-опасния служител на печатник Хетвар. А може би и… нещо отгоре.
— Храмът на Изтокдом ще ви даде мисионер в замяна на сребърните ви слитъци, принце. Или, без да ща, съм пропуснал предложението среброто да ви бъде върнато? — И стовари каменен поглед върху вбесения свещен.
Просветен Левко, с тон забележително спокоен на фона на всички останали, каза кротко:
— Храмът ще уреди нещата, принце, веднага щом изгладим тази достойна за съжаление вътрешна простъпка. Изглежда, вашата чудесна мечка е станала жертва на непристойна машинация. Засега обаче бихте ли отвели Фафа на лодката си, където ще е на сигурно място?
И добави тихичко към Ингрей:
— А вие, милорд, ще ми направите голяма услуга, ако ги придружите и се погрижите и двамата да стигнат до лодката, без пътьом да изядат някое и друго малко дете.
Коленете на Ингрей се подгънаха от облекчение при мисълта, че все пак ще се измъкне оттук.
— Разбира се, Просветени.
Клепачите на Левко се спуснаха за миг и той добави:
— И се погрижете за това.
Ингрей проследи погледа му — нова кръв се процеждаше на тъмно ручейче по пръстите му изпод раздърпаната превръзка на дясната му ръка. Нещо не напълно заздравяло явно се беше разкъсало при свадата му с виновния дякон. А той нищо не беше усетил!
Вдигна глава и погледът му попадна право върху две пронизващи го свирепи очи. Сините очи на Джокол се присвиха; той сведе глава и размени няколко тихи думи с тъмнокосия си другар. После кимна рязко на Левко и се обърна към Ингрей.
— Да. Този го харесваме, нали, Отовин? — Смуши придружителя си в ребрата със сила, която би съборила някой по-слаб мъж, после пристъпи към мечката си и хвана сребърната й верига. — Хайде, Фафа.
Мечката изскимтя и се размърда, но продължи да лежи.
Левко стисна Ингрей за рамото и прошепна едва чуто в ухото му: