— Хайде, пуснете го, лорд Ингрей. Мисля, че сега е по-спокоен.
— Аз… — Ингрей пристъпи по-близо до мечока и се наведе да прибере меча си. Мечката се размърда пак, опря черния си нос в ботушите на Ингрей и вдигна жални очи към него. Ингрей преглътна и рече пресипнало: — Стани.
Нищо не се случи. Мечката само изскимтя тихо.
Той се пресегна дълбоко, дълбоко в себе си и повтори думата; само че този път думата имаше тежест, ръмжаща песен, от която собствените му кости завибрираха:
— Стани.
Огромното животно сякаш се разгъна и се надигна. После отиде с поклащане при господаря си. Джокол коленичи и започна да гали огромния звяр, големите му ръце рошеха дебелата козина по врата му. Зашепна му успокоително на език, непознат за Ингрей. Ледената мечка потърка глава в бродираната туника на принца, като я зацапа със слюнка и бели косми.
— Хайде, приятелю, Фафин, приятелю! — каза Джокол, стана и махна на Ингрей. — Ела да пийнем по едно. — Подръпна сребърната верига. Погледът му се плъзна по ядосаното множество в двора, което още спореше разгорещено, той изсумтя презрително и се обърна към портите. Отовин, макар и намръщен, го последва послушно. Ингрей побърза да ги настигне, като се стараеше Джокол да е между него и мечока.
Чудноватата процесия напусна храма — оставиха на Просветен Левко да се оправи с хаоса, който бяха забъркали. Ингрей чу ясния му глас, предназначен за скимтящия дякон, а и за всички останали:
— … значи трябва да е било някакъв трик на светлината. — Ингрей хвърли за последно поглед през рамо и срещна очите на Левко, който оформи с устни една дума: „Утре“. Обещание, което никак не го успокои.
„Очите му святкаха като сребро, а гласът му беше несвестен…“ Позната болка пропълзя по тялото му и той разбра, че за пореден път е пресилил гърба си, който и без това го болеше, а и ръката си беше наранил. Ала звънтежът в ушите му беше нов, както и стегнатото му, разранено сякаш гърло.
Спомените му по своя воля се върнаха към някогашните изтезания в Брезовлес. Главата му натикана под водата на Брезовручей, дробовете му раздирани от червена болка. Дори да изкрещи не можеше в онзи бездиханен студ. От всичките му изпитания това се беше оказало най-ефикасно и развълнуваните му мъчители го бяха повтаряли отново и отново, докато периодите на несвяст почти не изчезнаха. Силата на мълчанието му, ужасяващо сурова за един невръстен юноша, бе изкована и угасена в онази ледена река — много по-силна от мъчителите му, по-силна от страха от смъртта.
Той се отърси от неприятния спомен и поведе островитяните към пристаните под Кралиград по най-безлюдните улици, които успя да открие. Притесненията на Левко изведнъж престанаха да му звучат толкова хумористично, когато след тях се събра опашка от развълнувани деца, които до едно сочеха мечката и викаха. Джокол им се ухили. Ингрей се свъси и им махна да се разкарат. Изострените му сетива сякаш се успокояваха, сърцето му най-после бе забавило ритъма си. Джокол и Отовин си говореха на неразбрания си език и често го поглеждаха.
— Благодаря ти, че помогна на бедния Фафа, лорд… лорд Ингре-ри. Ингрори? — каза Джокол.
— Ингрей.
Джокол изкриви лице в извинение.
— Боя се, че съм много глупав по вашия език. Е, устата ми ще стане по-добра.
— Добре говорите езика на Лесовете — дипломатично каза Ингрей. — Моят дартакийски не е по-добър, а вашия език изобщо не знам.
— А, дартакийски. — Джокол сви рамене. — Труден език. — Сините му очи се присвиха. — Пишете ли?
— Да.
— Това е добре. Аз не мога. — Якият мъж въздъхна печално. — Всички пера се чупят в тези. — И протегна една от дебелопръстите си ръце като доказателство.
Ингрей кимна съчувствено. Ни най-малко не се съмняваше в твърдението на принца.
Като се нагаждаха към бавната крачка на мечока, най-сетне стигнаха до портата в стените на Кралиград и продължиха към каменния кей и дървените пристани. Гора от мачти се протягаше като плетеница на фона на лъчистото привечерно небе. В по-голямата си част речните лодки бяха плоски и грубо изработени, но сред тях се виждаха и морски съдове, пристигнали откъм устието на Щърк. Кораби като тях стигаха най-много до Изтокдом, защото възвишенията оттатък столицата създаваха непроходими бързеи, макар че дървен материал и други стоки редовно биваха превозвани със салове, когато водата се покачеше достатъчно.
Корабът на Джокол, привързан към един дълъг пристан, се оказа от съвсем различна порода. Беше поне четиридесет стъпки дълъг, уширен в средната част изящно като женски бедра, стесняващ се в двата края в еднакви завити носове с красива резба, изобразяваща преплитащи се редове морски птици. Имаше една мачта и една палуба — пътниците му явно трябваше да се примиряват със стихиите по време на плаване, макар че в момента в задната половина беше разпъната една голяма шатра.