В реката корабът изглеждаше доста голям, но ако питаха Ингрей, си беше безумно малък за открито море. Стори му се още по-малък, когато мечокът се качи на борда, започна да души трескаво и накрая се пльосна в средата, където явно беше обичайното му място, с дълбока уморена въздишка. Корабът се разклати, после се успокои и Джокол закачи веригата на една кука, забита в мачтата. С нетърпелива усмивка Отовин махна на Ингрей да мине по нестабилната дъска, която служеше за подвижно мостче, и мина по нея след него. Смрачаваше се и блясъкът на лампите в шатрата приканваше с топлотата си — напомни на Ингрей за дървените лодчици, украсени със запалени свещи, които пускаше с баща си в Брезовручей на всеки Ден на Сина, в едни по-щастливи времена, преди вълците да погубят света им.
Екипажът — двайсетина души — приветства радостно принца и мечката — мечката не чак толкова радостно, но като нещо добре познато. Всички бяха силни наглед мъже, но нито един не беше толкова висок като водача им — повечето бяха млади като него, но имаше и прошарени. Някои бяха прибрали косите си на конска опашка като Джокол, други — на плитка, а един си беше обръснал главата, макар че ако се съдеше по бледия му петносан череп, сигурно се беше обръснал в отчаян опит да се спаси от нашествие на паразити. Никой не беше зле облечен, а след бърз поглед към подредените покрай бордовете оръжия Ингрей заключи, че никой не е и зле въоръжен. Свита, бойци, моряци, гребци? Подозираше, че са всичко това едновременно — на такъв кораб едва ли имаше място за безцелни социални различия, особено когато морето се разбунтуваше.
Мечката вече беше на сигурно място и Ингрей се замисли дали да не си тръгне, но като служител на Хетвар май щеше да е по-добре първо да приеме „едното“ на Джокол, иначе току-виж принцът се засегнал. Надяваше се ритуалът да е кратък. Джокол му махна да влезе в шатрата, която беше доста просторна и уютна. Платнището й беше от вълна, намазана с мас, за да не пропуска вода. Ингрей реши, че носът му скоро ще свикне с миризматата.
Вътре имаше две маси на дървени магарета с пейки отстрани и още една пейка в края — домакинът го поведе към нея. Джокол и Отовин седнаха от двете му страни, а неколцина мъже от екипажа се разбързаха да сложат на масата прибори и храна.
Рус млад мъж с доста рошава червеникава брада се поклони на тримата и им раздаде дървени купи. След него пристъпи друг мъж, със стомна в ръце, и наля в купите прозрачна течност, първо на госта, после на принца и накрая на Отовин. Над течността се издигна къдрава пара. Отовин, чиито познания по езика на Лесовете отстъпваха дори на тези на принца, посредством множество неясни жестове даде на Ингрей да разбере, че напитката е направена от кобилешко мляко, или пък имаше предвид кръв. „Или дори урина“, помисли си Ингрей след първата предпазлива глътка. Щеше да изпие някак дозата от любезност и после да си тръгне, поне така реши. Можеше да се позове на срещата си с Хетвар и да се извини тактично.
Зад отметнатото платнище на шатрата се виждаха мангал и временна кухня. Миризмата на печено месо изведнъж напълни устата на Ингрей със слюнка.
— Ще ядем много скоро — увери го Джокол с усмивката на гостоприемен домакин.
Ингрей все трябваше да хапне по някое време, а и това смрадливо алкохолно питие на гладен стомах едва ли беше най-разумната подложка за срещата му с печатника. Той кимна и Джокол се ухили и го плесна по гърба.
Усмивката му обаче помръкна, когато погледът му се спря на окървавената дясна ръка на госта. Принцът хвана един от другарите си за ръкава и му нареди нещо с нисък глас. След няколко минути се появи по-възрастен мъж — носеше легенче, превръзки и парцалива торба. Изгони Отовин от пейката и даде знак на Ингрей да протегне към него пострадалата си ръка. Свали омърляната превръзка и примижа при вида на новото разкъсване и старите, пожълтяващи вече синини. Отовин, който гледаше над рамото му, подсвирна и каза нещо, на което Джокол се засмя гръмко. Принцът поднесе учтиво купата до устните на Ингрей, преди посивелият старик да забие игла в наранената му плът. Когато старикът приключи с бродерията, превърза ръката му, събра си партакешите, сведе глава в нещо като поклон и си замина, Ингрей с мъка устоя на желанието да наведе глава между коленете си и да изчака шеметът му да премине. Ясно беше, че поне засега няма да ходи никъде.
Точно според обещанието, храната дойде скоро — изобилна. За щастие, менюто не включваше сушена риба, корав като камък сухар или други отвратителни морски порциони — по всичко личеше, че храната е купена от градските пазарища. Готвачите в знатните домове на Изтокдом може и да приготвяха по-изискана храна, но и тази не беше лоша, даже напротив, много по-добра, отколкото Ингрей беше очаквал. Той й посвети вниманието, което заслужаваше, и някак си не успя да осуети желанието на домакините си да му доливат купата всеки път, когато нивото на конската ракия паднеше под половината.