— А — каза той и се наведе към Ингрей да му напълни чашката. — Вече не си толкоз мрачен. Добре! Сега в твоя чест ще разкажа историята за Ингори.
Пак се изправи и сякаш се вгледа дълбоко в себе си, лицето му придоби тържествен израз. Подхвана отново в рими, които звучаха сериозно и на моменти дори зловещо, ако се съдеше по прикованите погледи на слушателите му. Много скоро Ингрей осъзна, че Джокол разказва за омаскареното погребение този следобед и как Ингрей бе спасил мечката, защото собственото му име, както и името на Фафа, се появяваха непрекъснато. Имената на боговете също се различаваха ясно, както и — за ужас на Ингрей — думата „несвестен“. Която, ако се съдеше по това колко боязливо го поглеждаха мъжете, означаваше повече или по-малко същото каквото и на езика на Лесовете.
Ингрей гледаше Джокол и мислеше що за ум е този, който превръща бедата по залез-слънце в героична поезия в полунощ. Импровизира ли? Или пък я беше превърнал в приказка край лагерния огън — от онези, чиято цел е да изплашат слушателите достатъчно, за да си легнат, но не и да заспят… Ако смисълът съответстваше на мелодиката, то наблюденията на Джокол бяха по-точни и подробни, отколкото би предположил — не че неговите собствени бяха особено ясни. Като че ли не спомена нито веднъж за вълци обаче.
След края на тази история не последваха бурни аплодисменти, а по-скоро нещо като колективна въздишка на страхопочитание. Тя се превърна в прошепнати коментари, а по няколкото извисили се гласове откъм дъното — и в любопитно недоверие. Този път, когато гаврътна чашката си, Джокол се усмихваше потайно.
Оттук насетне пируващите подхванаха отделни разговори, възползвайки се донякъде насила от новите блюда и стомни, обикалящи по масите. Неколцина от мъжете развиха постелките си, заплюха си по някое кьоше, търкулнаха се и захъркаха, необезпокоявани от шума. Ингрей се зачуди дали не проспиват по този начин и бурите в морето. Отовин, като разумен помощник-командир, предотврати евентуална беда, като забрани в пиянското състезание по хвърляне на брадва да има живи мишени. Джокол разкърши рамене, смаза пресилените си гласни струни с още едно питие и се усмихна на Ингрей с любопитство, което той му върна в същата мяра.
— Утре вечер — каза Джокол, — щат не щат, ще им разкажа любовна история в чест на моята красива Брейга. И ти си млад мъж като мен, лорд Ингори. Обичаш ли някоя?
Ингрей примигна глуповато. Поколеба се. После каза твърдо:
— Да. Да, обичам. — И замръзна потресен от тези думи, излезли от собствената му уста, на това място. „Проклета да е тая конска пикня!“
— А! Това е хубаво. Щастливец! Ама не се усмихваш. Тя не те ли обича?
— Ами… не знам. Имаме си други проблеми в момента.
Джокол вдигна вежди и попита съпричастно:
— Родителите не са съгласни?
— Не. Не е това… Само… Нея я грози смъртна присъда.
Джокол го изгледа смутен.
— Защо?
Заради пиянската омая трябва да беше, реши Ингрей, затова сигурно този откачен южняк му се струваше толкова приятен душеприказчик, събрат по съдба, комуто да довери най-интимните страхове на сърцето си. Може би… може би на сутринта никой нямаше да си спомня казаното.
— Чу ли за смъртта на принц Болесо, сина на свещения крал?
— О, да.
— Размазала му главата със собствения му боен чук. — Това му прозвуча твърде смело, така че добави като пояснение: — Понеже се опитал да я изнасили. — Свръхестествените усложнения изглеждаха, поне за момента, невъзможни за обяснение.
Джокол подсвирна и цъкна съчувствено с език.
— Лоша работа. — След миг добави: — Обаче тя, изглежда, е добро, силно момиче. Моята красива Брейга и Отовин веднъж убиха двама конекрадци, които влязоха в бащиното им стопанство. Тогава Отовин беше по-малък.
„Събрат наистина!“
— И какво стана?
— Ами, помолих я да се омъжи за мен. — Широката усмивка на Джокол лъсна. — Конете бяха мои. Кръвнината за крадците беше ниска заради безчестието на престъплението им. Добавих я към сватбения й дар, за да угодя на баща й. — Принцът хвърли доволен поглед към Отовин — бъдещия му шурей! — преди малко той се беше плъзнал от пейката и сега, подложил ръка вместо възглавница, хъркаше.
— В Лесовете правораздаването не е толкова проста работа — въздъхна Ингрей. — А и кръвнината за един принц не ми е по джоба.
Джокол го изгледа заинтригувано.
— Ти не си имотен човек, така ли, лорд Ингори?
— Да. Имам само меча си. И умението да го въртя, което не е голямо. — Ингрей печално сви превързаната си дясна ръка. — Нищо друго.