— Мисля, че имаш още нещо, Ингори. — Джокол се почука по главата. — Имам добро ухо. И знам какво чух, когато Фафа ти се поклони.
Ингрей замръзна. Първият му подтик — да отрече всичко — така и не стигна по-далеч от устните му заради многозначителния поглед на принца. Трябваше обаче да спре някак тази опасна мълва, колкото и поетично да бъдеше представена.
— Това… — Той докосна с пръсти устата си, после разпери ръка върху сърцето си в жест за онова, което не смееше да изрече на глас, — това трябва да си остане тайна, иначе Храмът ще ме осъди.
Джокол сви устни, поизправи се малко и се намръщи. Обмисляше казаното.
Втечнените мисли на Ингрей се плискаха в главата му и изхвърлиха нов страх на брега на съзнанието му. По лицето на Джокол нямаше и следа от смут или отвращение, макар любопитството му очевидно да беше разбудено. Само че дори и доброто ухо не би могло да разпознае нещо, ако вече не го е чувало.
— Онова… — Ингрей докосна гърлото си и плъзна ръка надолу по гърдите си, — чувал ли си и преди нещо подобно?
— О, да. — Джокол кимна.
— Как? Къде?
Джокол сви рамене.
— Когато помолих пеещата жена от края на гората да благослови пътуването ми, тя ми каза думи с несвестен глас като твоя.
Фразата се плъзна през главата на Ингрей остро като миризмата на борови иглички. „Пеещата жена от края на гората. Пеещата жена от…“ Само че по нищо не личеше Джокол да е докоснат от свръхестественото, нито демонска миризма висеше около него, нито животински дух се криеше в душата му, нито заклинание се беше впило в него като гаден паразит. Гледаше Ингрей с добродушие, което човек лесно — и фатално — можеше да сбърка с глупост.
Нещо тежко тупна на палубата отвън, после се чу звън като от сребро, сетне басово ръмжене и сподавен вик.
— Поне Фафа не си проспива поста — измърмори доволно Джокол и се изправи. Срита Отовин с върха на ботуша си, само че бъдещият му шурей само се размърда и промърмори нещо. Джокол подхвана Ингрей за лакътя с огромната си лапа и го издърпа да стане.
— Не ме… — започна Ингрей, но се оригна и не можа да довърши. Корабната палуба се надигаше и люлееше под краката му, макар че платнището на палатката висеше неподвижно в безветрената нощ. Лампите едва мъждукаха. Джокол се поусмихна и не само че не пусна Ингрей, а го поведе към изхода на палатката. Излязоха сред позлатените сенки и завариха Фафа да души шумно, опънал докрай веригата си към нечия неподвижна фигура, притиснала гръб в седалката на гребците.
Джокол каза на мечката си няколко тихи успокоителни думи и звярът изгуби интерес към плячката и се просна до мачтата. Този път лодката наистина се разклати, Ингрей залитна и Джокол го стисна по-силно.
— Лорд Ингрей — обади се задавено откъм сенките Жеска, прокашля се да си очисти гърлото, изправи се и пристъпи в треперливата оранжева светлина на факлата, поставена в скоба до мостчето. Поглеждаше с боязън към Фафа.
— О — измърмори Ингрей. — Зеска. Нимаай с тая меска. — И се засмя на случайната рима. Няма само огромният островитянин да римува, я. — Мда. Тъхмо бях тръгнал към лорд Хеввар. Хет-вар.
— Лорд Хетвар — каза Жеска, възвърнал си достойнството, със забележително студен тон — си легна. Поръча ми — след като ви намеря — да ви съобщя, че ще ви приеме утре рано сутринта.
— Ахм — проточи мъдро Ингрей. „Опа!“ — Значи най-добре да спя. Нали?
— Докато ви е възможно — измърмори Жеска.
— Приятел? — попита Джокол и кимна към Жеска.
— Повече или по-малко — каза Ингрей. Само че чий? Джокол обаче го разбра буквално и го побутна да го предаде на грижите на лейтенанта му. — Не е нужно…
— Лорд Ингори, благодаря ти за компанията. И за други неща, на бас. Всеки, който може да надпие моя Отовин — горкичкият, направо се свлече от пейката — е добре дошъл на моя кораб по всяко време. Надявам се пак да се видим, в Изтокдом.
— И аз… и аз се надявам да те видя. Предай сърдечните ми поздрави на милия Фафа. — Размърда надебелелия си език за още подходящи думи на раздяла, но Жеска вече го буташе към подвижното мостче.
То се оказа предизвикателство, защото се люшкаше също като кораба, само че беше много по-тясно, разбира се. След миг на размисъл Ингрей разреши проблема на четири крака и след като излази по мостчето, без да падне в Щърк, седна победоносно на пристана.
— Видя ли? — каза на Жеска. — Не съм чак толкова пиян. Джокол е принц, да знаеш. Тряаше да го карам… дипломатишно.
Жеска изсумтя, дръпна го да стане и преметна ръката му през раменете си.
— Превъзходно. Утре можеш да го обясниш на печатника. Лично аз искам по най-бързия начин да се озова в леглото си. Хайде, тръгвай.