Ингрей, с поизтрезняла глава, макар тялото му да изоставаше в това отношение, направи усилие да мести краката си един пред друг и двамата минаха през портите и поеха по тъмните улички на Кралиград.
Жеска каза раздразнено:
— Обърнах града да те търся. В къщата ми казаха, че си отишъл в храма. В храма ми казаха, че те отвел някакъв пират.
— Нее, по-лошо. — Ингрей се изкиска. — Не пират, а поет.
Жеска се обърна към него. Дори и в сенките Ингрей видя, че го гледа така, все едно току-що са му поникнали рога или нещо такова.
— Трима души в храма ми казаха, че лично са те видели как омагьосваш огромна ледена мечка. Един каза, че било чудо на Копелето. Двама други казаха, че нищо подобно не се било случило.
Ингрей се спомни Гласа в главата си и потръпна.
— Знаеш какви щуротии измислят хората. — Краката му вече не се подгъваха толкова, а и езикът май го слушаше, и той свали ръката си от раменете на Жеска. Като си помислиш обаче, втори път едва ли щеше да попадне на страховита мечка посред погребална церемония, така че вероятността онова да му се случи пак беше минимална. В момента никакви божествени гласове не го разтърсваха до мозъка на костите, а и да въздействаш на животни съвсем не е като да въздействаш на хора. — Не бъди наивен, Жеска. Не е като да мога да кажа — той се пресегна надълбоко в себе си за онзи нажежен, кадифен, ромолящ глас — „спри“ и ти изведнъж да…
Даде си сметка, че върви сам.
Обърна се. Жеска стоеше замръзнал под слабата светлина на един фенер.
Стомахът на Ингрей се сви на студена топка.
— Жеска! Изобщо не е смешно! — Закрачи ядосан назад. — Престани. — Бутна го леко в гърдите. Жеска се позаклати, но не помръдна. Ингрей посегна с превързаната си ръка — тя трепереше — и хвана Жеска за челюстта. — Подиграваш ли ми се?
Единствено очите на лейтенанта помръднаха, примигваха, изпълнени с див ужас.
Ингрей облиза устни и отстъпи крачка назад. Гърлото му така се беше свило, че сигурно и дума нямаше да мине оттам. Изчака дишането му да се поуспокои, преди отново да се пресегне навътре, успя някак и каза:
— Движи се.
Парализата изчезна моментално. Жеска си пое шумно дъх, довлече се до най-близката стена и извади меча си. И двамата — задъхани — се взираха един в друг. Ингрей изведнъж се почувства съвсем трезвен. Разпери ръце в успокоителен жест, като се молеше мълчаливо Жеска да не го нападне.
Лейтенантът бавно прибра меча си в ножницата. След миг каза прегракнало:
— Къщата е точно зад ъгъла. Теско чака да те сложи в леглото. Ще можеш ли да се оправиш сам?
Ингрей преглътна. Изискваше се усилие да проговори достатъчно силно, за да бъде чут.
— Струва ми се да.
— Добре. Добре. — Жеска отстъпи покрай стената, после се обърна и хлътна на бърз ход в сенките, като току поглеждаше през рамо.
Стиснал до болка зъби и едва поемайки си дъх, Ингрей тръгна в обратната посока и сви зад ъгъла. Един фенер в скоба до вратата на тясната къща гореше спокойно и му показваше пътя.
12.
Не се наложи да думка по вратата и да събуди всички, защото портиерът, макар и по нощница и с наметнато на рамене одеяло, се отзова още при първото тихо почукване. После заключи вратата толкова решително, че намекът не можеше да се сбърка — това трябваше да е последната разходка за тази нощ. Сложи свещ в една чаша, та Ингрей да си свети по стълбите.
Ингрей я взе, благодари сконфузено и се повлече нагоре. На площадката на неговия етаж гореше светлинка — оказа се мъждива лампа на една масичка. На стъпалата към следващия етаж пък беше оставен свещник. До свещника седеше лейди Аяда, увита в роба от някакъв тъмен плат. Тя вдигна глава от коленете си, когато Ингрей се появи на площадката с тихо подрънкване — мечът му се удряше в дървения парапет на тясното стълбище.
— Добре си! — възкликна тя, докато търкаше очи.
Ингрей примигна стреснато към сенките. За последен път жена го беше чакала да се прибере, когато… изобщо не помнеше такова нещо. От нейната надзирателка, както и от неговия Теско, нямаше и следа.
— А не трябва ли?
— Жеска дойде преди три часа и каза, че въобще не си ходил при лорд Хетвар!
— О. Да. Отклоних се малко.
— А аз си представях какви ли не ужасии!
— Сред тях имаше ли гигантска ледена мечка и пират, който си пада по поезията?
— Не…
— Значи ужасиите ти не са били много страшни.
Веждите й се свъсиха; тя стана и слезе на площадката, като се дръпна леко, когато пълният му, без съмнение, с изпарения дъх стигна до ноздрите й. Размаха ръка пред лицето си да разпръсне вонята и направи гримаса.