— Хм, това е друга среща, която не очаквам с нетърпение. Едва ли е останал много доволен от представлението, което изнесох тази вечер. Определено успях да привлека вниманието на храма. Страх ме е от Левко.
— Защо? Щом е приятел и наставник на Халлана, не може да е безчестен човек.
— О, сигурен съм, че би бил добър приятел. И безмилостен враг. Просто се тревожа, като си помисля, че може да застане на другата страна. — Или пък това неговото си беше просто навик? Помнеше доброжелателните свещени в Брезовлес, които го извадиха с изтезания от делириума. Онзи период му беше оставил в наследство болката като пътепоказател за границата между приятелите и враговете му. Пътепоказател, на който не винаги можеше да се разчита.
— А ти на коя страна си всъщност? — нетърпеливо попита Аяда.
Мислите му рязко спряха.
— Не знам. Всяка стена сякаш се закривява далеч от мен. Въртя се в кръгове. — Той вдигна глава, срещна погледа й, съвсем отблизо, очите й бяха кехлибарени в сенките. Зениците й се бяха разширили на слабата светлина, сякаш да го изпият. Като нищо можеше да се гмурне в тях като в дълбоки кладенци и на свой ред да пие до насита. Тя беше красива, да, в лице и в тяло, а вътре го чакаше и вълнуващата непокорност на леопардовия й дух. Но отвъд това… имаше и още нещо. Искаше му се да се пресегне към това нещо, нещо, което беше много важно, на живот и смърт… — Ти си моята страна. И не си сама.
— В такъв случай — промълви Аяда — ти също не си сам.
„О“. Нито времето, нито сърцето му спряха, разбира се, и въпреки това за едно дихание време той се понесе, като да беше направил последната крачка през ръба на висока пропаст, но още не беше започнал да пада. Безтегловен.
— Харесва ми логиката ти.
Педята разстояние между устните им се преодоляваше за секунда. Очите й се разтвориха широко.
Устните й бяха точно толкова меки, колкото си ги беше представял, и топли като слънчева светлина. Първият им допир беше целомъдрен, колеблив, но само след миг силен трепет се търкулна сякаш през тялото му, събра се в корема, после се ливна като ехо обратно и ръцете му се разтрепериха. Спря ги, като я прегърна през кръста с едната и високо през гърба с другата, пръстите му се заровиха трескаво в спуснатата й тъмна коса. Топлата й ръка се прехвърли през рамото му, легна на гърба му и го притегли напред. Другата го стисна силно над лакътя. Устните й се разтвориха.
Вълна от похот плисна по следите на първоначалния трепет, подпали слабините му, напомни му точно колко време е минало, откакто за последен път беше прегръщал жена по този начин… Не, никога не беше прегръщал жена така…
Целувката им изведнъж набра страст и вече никак не беше целомъдрена. Той изследваше трескаво и отчаяно устата й, а нейните бели ръце го притиснаха безмилостно в мекотата на тялото й. Сърцата им биеха в такт.
А после вече се протягаха един в друг…
„Вълшебна целувка“ изведнъж се превърна в нещо повече от романтичен израз. Всъщност нямаше нищо романтично в нея, нищо. Беше толкова ужасяваща, че да ти спре дъха. Тя се задави, той ахна и двамата се разделиха, макар ръцете им да останаха стиснати — вече не от страст, а като на двама давещи се.
Очите й, и преди разширени, сега бяха огромни, зениците й зееха черни, само с тесен златист пръстен по периферията.
— Какво… — започна тя; той дишаше тежко. — Какво направи?
Едната й ръка го пусна и се притисна към сърцето й под тъмната роба.
— Какво беше това?
— Не знам. Никога не съм… чувствал…
Изскърцаха дъски, нещо изтрака, чу се стържене. Вратата се отвори и Ингрей отскочи. Аяда уви ръце около себе си, все едно й беше студено, и най-неочаквано изруга. Остана им време колкото той да вдигне изненадано вежди и тя да му се изплези в отговор, после Ингрей се обърна и видя Теско да подава с прозявка глава през вратата.
— Милорд? Чух някой да говори… — И ги изгледа без особена изненада.
Аяда стана, взе свещника, метна на Ингрей мълчалив поглед, който сякаш му прогори дупка между очите, и хукна нагоре по стъпалата.
За миг Ингрей си позволи лукса да си представи как вади меча си и обезглавява глупавия си слуга. Уви, коридорът беше прекалено тесен за нужния замах. Отблъсна представата, въздъхна и бавно се изправи.
Теско, навярно усетил недоволството на господаря си от ненавременната си поява, отстъпи с поклони. Младежът, с изкривен по рождение крак, беше предаден на Ингрей полуобучен, когато самият той беше постъпил на постоянна служба при Хетвар. Свикнал сам да се грижи за себе си, Ингрей се беше отнесъл към прислужника с безразличие, което бе помогнало на Теско да преодолее първоначалния си ужас от страховитата репутация на новия си господар. Твърде добре го беше преодолял всъщност. Така че в деня, когато го хвана да краде на дребно от оскъдните му вещи, Ингрей подкрепи слуховете за лошия си нрав с незабравима демонстрация на живо. След въпросния инцидент останалите слуги на Хетвар се погрижиха да вкарат младия си колега в правия път, като надминава и Ингрей в старанието си, най-вече защото ако Теско бъдеше изгонен, щеше да го замести някой от тях.