Ингрей остави Теско да му издърпа ботушите, даде му набързо указания за сутринта и се просна в леглото. Но не заспа.
Беше твърде напрегнат, за да заспи, твърде пиян, за да мисли ясно, твърде изтощен, за да стане от леглото. Кръвта сякаш съскаше във вените му и ръмжеше в ушите му. Ослушваше се и за най-лекото проскърцване от горния етаж. Дали Аяда още дишаше в един ритъм с него? Още беше възбуден, но се страхуваше да направи нещо по въпроса, защото ако и тя усещаше всяко негово дихание и движение така както той усещаше нейните…
Без съмнение се бяха приближавали невъзвратимо към този момент от дни. Сега той се чувстваше свързан с нея, все едно бяха двойка хрътки, събрани за обучение. „И кой тогава е ловецът? И какъв е дивечът?“ Тежкото прещракване на тази свръзка още вибрираше в костите му — вериги по-тънки от паяжина, по-здрави от желязо и въобще нечупливи.
Не му трябваше да чува проскърцването, за да знае, че Аяда се върти в леглото си. Знаеше къде е тя толкова сигурно, колкото съзнаваше положението на собственото си тяло в мрака. Протегна ръка нагоре. „Това е илюзия. Просто полудявам от несподелена похот“. Само дето не му се беше сторила чак толкова несподелена, нали така? Умопомрачена усмивка разтегли за миг устните му.
Явно беше спал спокойно и дълбоко, защото на Теско му се наложи буквално да го издърпа от завивките и да го търкулне на пода, за да го събуди. Подскокливите движения на младежа издаваха силното му притеснение, сякаш му беше трудно да прецени коя опасност е по-голяма — да си има работа със сънения Ингрей или да не се подчини на дадените му нареждания. Ингрей преглътна лепилото в устата си и увери младежа, че неподчинението би било по-лошо. Да седне в леглото се оказа болезнено, но не и невъзможно.
Остави Теско да му помогне в миенето, бръсненето и обличането, най-вече от страх да не разбута новата превръзка, която и без това се беше напоила отново с покафеняваща кръв. Само че сега нямаше време да я сменя. Все пак махна мръсния бинт около лявата си китка, защото раната там почти беше заздравяла — представляваше мозайка от черни корички, розови белези и зеленеещи синини. Ръкавите на градските му дрехи — в сиво и тъмносиво — я покриваха достатъчно. С меча, ножа и с чисти ботуши имаше приемлив вид, ако не се брояха кръвясалите очи и бледото лице.
Отказа се с отвращение от хляба, изгълта чаша чай и слезе по стълбите, като се стараеше да не вдига шум. Погледна нагоре през два непрозрачни етажа. „Аяда още спи. Добре“.
Хладният влажен въздух навън беше поел достатъчно светлина, та да може да вижда къде върви. Когато стигна до другия край на Кралиград, главата още го болеше, но поне се беше прояснила малко от разходката.
Цветовете се връщаха заедно със зората. Масивният сечен камък на широката фасада на Хетваровия дворец придобиваше маслен оттенък. Нощният портиер веднага го позна през прозорчето на входните врати, целите в тежка резба, и отвори едното крило, колкото да го пусне в притихналата тъмна вътрешност. Ингрей отклони предложението някой от пажовете да съобщи за пристигането му и тръгна по стълбището към кабинета на печатника сам. Прислугата вече се беше раздвижила, дърпаше тежките завеси, палеше камините и носеше вода.
Ингрей примигна и се поколеба за миг, когато видя личния знаменосец на принц-маршал Биаст, лорд Симарк кин Еленовшип — беше се облегнал на стената пред стаята на Хетвар. Симарк му кимна и Ингрей попита тихо:
— Принцът тук ли е?
— Да.
— Кога пристигнахте?
— До портите на Кралиград стигнахме преди два часа. Принцът остави кервана с багажа в блатата при Нови храм. Яздихме цяла нощ. — Симарк размърда рамене и от палтото му паднаха няколко бучки засъхваща кал.
— Ти ли си, Ингрей? — извика отвътре Хетвар. — Влизай.
Ингрей побърза да влезе в кабинета. Хетвар — седеше зад писалището си — му даде знак да затвори вратата.
Ингрей се поклони на принц-маршала, който седеше на стол срещу Хетвар с изпружени крака, после и на печатника, и застана с ръце зад гърба в очакване.
Биаст изглеждаше също толкова окалян и уморен от път като знаменосеца си. Беше мъничко по-нисък от по-малкия си брат Болесо и не толкова едър, но с характерните за рода Еленовшип добра физическа форма, кестенява коса и издължена челюст, в неговия случай — гладко избръсната. Очите му бяха някак по-остри и ако споделяше чувствеността и темперамента на Болесо, значи ги контролираше значително по-добре от него. Биаст беше станал наследник на трона преди три години, след преждевременната смърт от болест на най-големия от братята Еленовшип, Биза. Преди това да му се стовари на плещите, средният принц се беше готвил основно за военна кариера и тежкото обучение не му беше оставило време да достигне нито репутацията на Биза в дипломацията, нито позорната слава на разглезения Болесо.