Хетвар вече се беше облякъл, не с обичайната си семплост, а в пълен дворцов траур, и веригите на ранга му падаха тежко върху обточената с кожа туника. Явно възнамеряваше в най-скоро време да се присъедини към погребалната процесия за последния й преход — очакваше се този следобед процесията да мине през портите на Изтокдом. Печатникът беше среден на ръст, на средна възраст и средно сложен — плътските наслади от всякакъв характер не бяха сред изкушенията му въпреки многото възможности, които му предоставяше кралският двор. Ингрей изведнъж си даде сметка, че и Просветен Левко притежава нещо от същия измамно кротък маниер, който беше типичен за печатника и който прикриваше изключително остър ум — мисъл едновременно интригуваща и тревожна.
Както у принца, така и у печатника липсваше и най-слаб полъх на свръхестествено, което новоразбудените сетива на Ингрей регистрираха сякаш по своя воля. Този факт не го успокои особено. Магическите сили действаха понякога; материалните сили действаха винаги, а двамата мъже в тази стая буквално ги излъчваха на вълни.
Хетвар прокара ръка по оредяващата си коса и удостои Ингрей с ядосан поглед.
— Крайно време беше да се появиш.
— Да, сър — отвърна неутрално Ингрей.
Хетвар вдигна вежди при тона му и го изгледа с изострено внимание.
— Къде беше снощи?
— А вие какво точно сте чули, сър?
При този предпазлив отговор Хетвар се подсмихна.
— Тази сутрин прислужникът ми ми разказа някаква крайно несвързана история. Надявам се, че в действителност не си омагьосал огромна разбесняла се ледена мечка в двора на храма. Какво точно се случи?
— Минавах оттам да свърша нещо набързо на път за тук, сър. Един млад дякон беше изтървал новото си свещено животно и то го нарани. Аз, хм, помогнах да озаптят животното. Когато храмът го предаде на дарителя му, Просветен Левко ме помоли да ги придружа през града, като предпазна мярка, и аз го направих.
При името на Левко в очите на Хетвар се появи огънче. Тоест — за разлика от Ингрей, Хетвар знаеше кой е чудноватият свещен.
Ингрей продължи:
— Собственикът, Джокол, каза, че е принц от южните острови, и прецених, че няма да е дипломатично, ако откажа настоятелно предложеното ми гостоприемство на кораба му. Питиетата на островитяните се оказаха силни, а поезията им — дълга. Когато Жеска ме спаси, вече беше твърде късно да се явя при вас.
Биаст изсумтя тихо и огледа сякаш с нови очи бледата физиономия на Ингрей — явно му стана забавно. Добре. По-добре да изтърпи някоя и друга подигравка за пиянската си глупост, отколкото да го обвинят в незаконна и неподлежаща на контрол магия, във вършене на чудеса, че и в нещо по-лошо.
Ингрей добави:
— Просветен Левко стана свидетел на случката с мечката и според мен е единственият, на чийто разказ може да се вярва.
— Той има особена квалификация.
— И аз така разбрах, сър.
Ръцете на Хетвар застинаха за миг и това си остана единственият признак за реакцията му при тези думи. После печатникът се намръщи и продължи:
— Достатъчно за снощи. Разбрах, че пътуването ти с ковчега на принц Болесо е било по-интересно, отколкото разкриваха писмата ти до мен.
Ингрей сведе глава.
— А какво се казваше в писмата на Жеска?
— Писма на Жеска?
— Той не ви ли докладваше?
— Докладва ми снощи.
— А не преди това?
— Не. Защо?
— Подозирах, че пише доклади. И сметнах, че са до вас.
— Видя ли го с очите си?
— Не — призна Ингрей.
Печатникът се навъси.
Ингрей си пое дълбоко дъх.
— По време на пътуването се случиха неща, за които дори Жеска не знае.
— Например?
— Вие знаехте ли, сър, че принц Болесо се занимава с душевна магия? Животински жертвоприношения?
Биаст подскочи изненадано, а Хетвар изкриви лице в гримаса и каза:
— Конник Улкра ме уведоми за нещо подобно — аматьорски напъни от скука. Решението ни да оставим един млад мъж с толкова енергия да скучае в провинцията може и да е било грешка. Вярвам, че си премахнал всички злополучни следи, както те помолих. Няма смисъл да очерняме паметта на мъртвите.