— Такъв прецедент едва ли ще е от полза за кралския дом — каза Хетвар. — Все едно да се обяви ловен сезон за Еленовшип и за всички висши лордове. Има си основателна причина орденът на Бащата да хвърли толкова усилия за изкореняването на този стар обичай. Богатите са можели без страх да откупуват живота на бедните.
— А сега не го правят — каза Ингрей.
Хетвар му изръмжа тихо и предупредително.
— Със сигурност е за предпочитане екзекуцията й да е възможно най-бърза и безболезнена. Навярно биха й позволили меч вместо въжето или кладата, или такава някаква милост.
„А аз ще съм палачът“.
— Тук има повече, отколкото все още е… ясно. — Не бе искал да прибягва до тази карта, но суровите им изражения го уплашиха. Беше посял идеите си в главите им — може би трябваше да им остави известно време да дадат плод. „Трябва ли да рискувам живота й само защото ме е страх да заговоря?“ — Мисля, че тя е докосната от бог. Ако й навредите, рискувате себе си.
— Една убийца? — изсумтя Биаст. — Съмнявам се. Ако е така, нека боговете й пратят поборник.
Ингрей притаи дъх, иначе щеше да изскочи от гърдите му все едно са го ударили с юмрук в корема.
„Изглежда, Те вече са го направили. Само че не са избрали най-добрия. Мислех, че боговете се справят по-добре…“
— Откога, милорди, свещеният трон е станал толкова кух? — попита Ингрей. — Някога той е бил свят. Как посмяхме да го обявим за продан, като стока, която се продава на най-добрата цена? Кога заклетите в бог воини станаха амбулантни търговци?
Думите му, ако не друго, поне ужилиха Хетвар и той го изгледа с неприкрито раздразнение.
— Аз използвам дарбите, дадени ми от боговете, включително способността си за преценка и здравия си разум. Задачата е моя и аз избирам инструментите и методите. Служа на Лесовете, отпреди да се родиш, Ингрей. Никога не е имало златен век. Само желязо — и преди, и сега.
— Боговете нямат друг достъп до този свят, освен чрез самите нас. Ако ние се затворим за тях, към кого да се обърнат?
— Млъкни, Ингрей!
Биаст разтриваше челото си, сякаш го болеше главата.
— Достатъчно! Ако ще ходя на процесията, трябва да ида да се измия и облека. — Той стана и се протегна.
Хетвар стана веднага след него.
— Вярно, принц-маршале. Аз също трябва да тръгвам. — После се намръщи на Ингрей. — Ще продължим този разговор, когато си възвърнеш самообладанието, лорд Ингрей. Междувременно не обсъждай с никого тези въпроси.
— Просветен Левко пожела да разговаря с мен.
Хетвар издиша шумно.
— Левко, знам го аз него. Крайно неудобен човек, доколкото мога да съдя по личния си опит.
— Да се противопоставя на Храма би ме изложило на голям личен риск.
— Така ли? Това е нещо ново. Мислех, че се противопоставяш на когото си поискаш, демоните те взели.
Колко време щяха да се преборват с поглед, Ингрей не знаеше, но Биаст стигна до вратата и Хетвар, ще не ще, го последва, като даде знак и на Ингрей да излезе.
— По-добре не лъжи Левко. С него ще говоря по-късно. И с теб също. — Погледът му се сведе. — И не ми съсипвай килимите, ако обичаш.
Ингрей се стресна и стисна дясната си ръка с лявата. Превръзката беше подгизнала и пропускаше.
— Къде си пострадал… не, ще ми кажеш по-късно. Яви се при мен на погребалната служба. И се облечи като хората — нареди Хетвар.
— Сър. — Ингрей се поклони и ги загледа как се отдалечават по коридора.
Така. Хетвар щеше да размисли и чак тогава да действа. Това не му се струваше особено успокоително.
Ингрей излезе от двореца на печатника и тръгна към реката. Утрото беше в разгара си, улиците гъмжаха от живот. Аяда вече беше будна, усещаше го със сърцето си. Будна и поне за момента сравнително спокойна. От това и на него сякаш му поолекна. Дали това странно ново възприятие беше двупосочно? Трябваше да я попита.
13.
Ингрей влезе и погледна нагоре. Аяда беше там някъде, затворена с надзирателката си, точно според инструкциите. Помисли си, че макар слугите на Конскарека и един мечоносец в лоша форма да са достатъчни, за да не избяга едно послушно и наивно момиче от домашния си затвор, все пак са крайно неадекватна сила, която да отблъсне нападение отвън. Ингрей можеше и да повали един нападател… е, един-двама… няколко всъщност… но един решен на всичко противник трябваше само да изпрати достатъчно хора и резултатът щеше да е еднозначен и кървав.
При не толкова явно нападение, разчитащо не на груба сила, а по-скоро на магьоснически методи… резултатът не изглеждаше толкова очевиден. Дали несвестният глас можеше да е достатъчна защита? Жуженето на тази съмнителна сила в кръвта му все още го плашеше.