Граф Конскарека явно бе знаел, за разлика от Ингрей, за пълния обхват на новите му способности. Смътното обещание на Уенцел, че щял да го обучи, не даваше мира на Ингрей.
Портиерът извади поизмачкан лист хартия.
— Един храмов пратеник донесе това за вас, милорд.
Ингрей счупи печата — кратката бележка беше от Просветен Левко, с ъгловат прецизен почерк. „Изглежда, че времето ми днес ще е заето с онзи въпрос за вътрешната храмова дисциплина, който Вие вчера извадихте на бял свят, за което Ви благодаря — гласеше бележката. — Ще се срещна с Вас и с лейди Аяда при първа възможност след утрешната погребална служба на принца“.
На Ингрей му се стори напълно в реда на нещата, че Храмът ще предпочете спешно да поправи опущенията на дяконите си преди голямото събитие. Ядното раздразнение, което прочете между редовете на кратката бележка, едва ли беше само плод на въображението му. Облекчение и разочарование се бореха за превес в сърцето му. Чувстваше се неловко в присъствието на Левко, но не виждаше кого другиго би могъл да попита за смеещия се Глас, който бе чул в главата си вчера в двора на храма. Макар че най-горещата му тайна надежда — че Левко ще го отдаде на халюцинация, изглеждаше все по-неправдоподобна.
Качи се в стаите си, за да смени с помощта на Теско окървавената превръзка, да съблече градските си дрехи и слугата да изчисти петната от кръв по тях. Новите шевове се оказаха здрави, а местата помежду им бяха хванали нови корички. Незаздравяващата рана започваше да го тревожи. Всяко разкървавяване си имаше разумно обяснение, в повечето случаи — собствената му небрежност. Единствено изнервената му фантазия започваше да вижда упоритото кървене като скверно възлияние. „И ако малките магии изискват малка кръвна жертва, какво би изисквала една голяма магия?“
Леглото го зовеше и той потъна в него. Мисълта за храна все така го отвращаваше, но може би малко сън би помогнал. Едва беше положил глава на възглавницата и мислите му отново заобикаляха в познатия кръг. От самото начало беше приел, че тайнственият Аядин убиец е бил воден от политически мотив или от стремеж към отмъщение за това, че е убила Болесо. Възможно беше логиката му да бе повлияна от годините на служба при Хетвар. Само че опитът му да разстеле по-нашироко мислите си само ги направи разводнени и глупави. „С всеки ден знам все по-малко“. Какъв край вещаеше тази прогресия — безрадостно бъдеще на селски идиот? Нелепите образи най-накрая се предадоха пред физическото изтощение и той заспа.
Събуди се по-късно от планираното, жаден, но с чувството, че най-после е платил някакви натрупали се дългове към тялото си. В добро настроение, той прати Теско в кухнята да предаде, че вечерята за него и затворничката му трябва да бъде сервирана в салона на приземния етаж. Нагизди се пак с градските си дрехи, среса се, зачуди защо така и не си е купил лавандулова вода, размисли се дали утре да не прати Теско да му купи, изтърка си хубаво зъбите и се избръсна за втори път този ден — сенките навън се сгъстяваха, — пое си дълбоко дъх и слезе по стълбите.
Завари Аяда в салона — стоеше в светлика на аплиците в роклята с цвят на пшеница и сама изглеждаше като пламък на свещ. Обърна се при звука на стъпките му и на лицето й се появи усмивка, от която устните на Ингрей се разтвориха жадно.
Едва ли можеше да й се нахвърли като прегладнял вълк, не на последно място и защото тъпата й надзирателка стоеше до нея, скръстила ръце и стиснала устни с еднаква решителност. Ингрей смутено забеляза, че масата е сложена за трима. Слугинята на Конскарека без съмнение беше и негова шпионка. Не би могъл просто да я отпрати без риск от незнайни опасности.
Въпреки собствените си странно менящи се вътрешни лоялности Ингрей добре разбираше, че трябва да варди и собствената си репутация също като тази на Аяда, иначе рискува да му отнемат задачата по охраната й. Но все можеше да рискува с една усмивка — и го направи. Дори докосна ръката й — вдигна я към устните си за формална целувка. Уханието на кожата й толкова отблизо рязко изостри всичките му сетива. Енергията, която излъчваше, почти го за-шемети.
Аяда се ограничи само да стисне отчаяно ръката му, вярно, заби силно нокти в нея, и това му стигна да разчете посланието — „Аз също го чувствам“.
— Май за пръв път ви виждам в дрехи, различни от облеклото ви за езда, лорд Ингрей. — Тонът й като че ли издаваше одобрение. Той махна към финия черен плат на куртката си.