— Лейди Хетвар държи хората на съпруга й да не го посрамват.
— Значи има добър вкус.
— А? Да, да. — Ингрей изгълта до половината чашата си с вино, без да се задави. — Да. — Мислите му се преплитаха на твърде много нива едновременно — възбудата на тялото му, политическите и чисто човешки страхове, произтичащи от ситуацията им, спомена за разтърсващата вълшебна целувка. Една хапка падна от вилицата му и той се опита скришом да я махне от скута си.
— Просветен Левко не дойде.
— Да. Изпрати ми бележка. Смята да дойде утре, след погребението.
— Имате ли нови вести за вашата ледена мечка? Или за вашия пират?
— Още не. Макар че слуховете вече са стигнали до ушите на лорд Хетвар.
— Как мина срещата ви с печатника?
— Опитайте се да познаете. — „Усещаш ли какво става с мен, как се чувствам, така както те усещам аз?“ Тя кимна леко и бавно предположи:
— Напрегнато. Несигурно. Имало е… инцидент. — Погледът й сякаш пробиваше кожата му и дълбаеше навътре. Аяда премести за миг очи върху надзирателката, която дъвчеше и слушаше.
— Наистина. — Той си пое дъх. — Смятам, че на печатник Хетвар може да се вярва. Той обаче разсъждава изцяло от политическа гледна точка. А аз все повече се убеждавам, че вашият въпрос не е изцяло от политическо естество. Принц-маршал Биаст беше там, което не очаквах. Не прие идеята за кръвнина, но поне имах възможността да я посея в главата му.
Тя побутна с вилицата няколко макарона в чинията си.
— Мисля, че боговете слабо се интересуват от политика. Интересуват се само от души. Вгледайте се в душите, лорд Ингрей, ако искате да отгатнете намеренията им. — И се понамръщи.
Усетил зоркия поглед на надзирателката, Ингрей смени темата с по-безопасна и попита Аяда как е минал денят й. Тя му отвърна с описание на забавна стара книга с препоръки за добрата домакиня, която явно беше единственото четиво, която къщата можеше да предложи. След това разговорът за известно време замря. Не точно на това се беше надявал Ингрей, но поне двамата бяха в една и съща стая, живи и здрави. „Трябва да си вдигна малко ухажорските стандарти“.
Някой потропа силно на входната врата, чуха се провлачените стъпки на портиера, после нечии гласове. Ингрей се напрегна — бе оставил меча си горе и разполагаше само с ножа на колана си, после се поотпусна, когато позна гласа на Уенцел. Изправи се, когато графът влезе в салона, а надзирателката побърза да скочи и да се поклони.
— Ингрей. Лейди Аяда. — Уенцел им кимна. Облечен беше в пълен дворцов траур, леко позацапан от пътя и уморен до точката на изтощение. Мракът в него изглеждаше в покой, сякаш задрямал или потиснат. Обхвана с един поглед столовете. — Свободна си — каза той на надзирателката. — Можеш да си вземеш чинията.
Жената приклекна отново и се изнесе, без да чака втора подкана. Нямаше нужда някой да й казва, поне не Уенцел със сигурност, да затвори вратата.
— Вечеряли ли сте? — любезно се поинтересува Аяда.
— Хапнах нещо. — Той махна с ръка. — Само малко вино, моля.
Тя му наля от гарафата, той взе високата чаша, настани се удобно на стола и протегна крака.
— Добре ли сте, милейди? Добре ли се грижат за вас моите хора?
— Да, благодаря. За физическите ми нужди поне — да, грижат се. Но ми липсват новини.
Уенцел наведе брадичка.
— Новини няма, поне по вашия въпрос. Болесо вече е в Храмовград и тялото му ще остане там през нощта. Утре по това време циркът вече ще е свършил.
„И ще започне Аядиният?“
— Мислех си, Уенцел… — И за пореден път Ингрей накратко обясни идеята си за кръвнината. — Ако наистина искаш да върнеш честта на дома си, братовчеде, това би могло да помогне. Стига да успеем да убедим и двата рода — и Еленовшип, и Язовбряг. Което, бих казал, ти е по силите.
Уенцел го изгледа замислено.
— Виждам, че не си безпристрастен тъмничар.
— Ако си искал такъв тъмничар, без съмнение си можел да намериш — сухо отвърна Ингрей.
Уенцел вдигна чашата си уж в ироничен поздрав, но не съвсем, и отпи.
— Като говорим за косвени доказателства, по факта, че още не са ме арестували за омърсяване, съдя, че си опазил тайните ни.
— Така е, засега успявам да не спомена името ти. Не знам обаче още колко време ще мога. За нещастие, привлякох по нежелан начин вниманието на Храма. Чу ли вече за ледената мечка?
Уенцел сви устни.
— Днешната погребална процесия беше бедна откъм почтителност и богата на клюки, така че — да. Историите, които чух, бяха злокобни, противоречащи си и двусмислени. Вероятно съм бил единственият, на когото описаните събития не са прозвучали мистериозно. Поздравления за откритието ти. Не мислех, че толкова скоро ще разбереш за тази си сила.