— Моят вълк никога не бе говорил по този начин.
— Великите зверове нямат реч. Оформянето трябва да идва от човека. Цялото е различно от съставните си части — те се променят при сливането.
Ингрей се замисли и реши, че нещо в него откликва на току-що казаното, макар то да бе влудяващо неясно. Реши засега да не споменава за другия Глас.
— А и — добави Уенцел — преди твоят вълк е бил със здрав намордник. Уловен в теб, но и отделен от теб едновременно. Нито Храмът, нито аз сме сгрешили за това, уверявам те. Отпускането му обаче си остава мистерия за мен. — И Уенцел вдигна подканящо вежди.
Ингрей не обърна внимание на намека.
— Какво друго може то да… мога аз… ние… да правим?
— Несвестният глас всъщност е голяма и сложна сила, по-близка до сърцето на материята, отколкото си представяш.
— Тъй като аз на практика не знам нищо за това, наблюдението ти не е особено прозорливо.
Уенцел сви рамене.
— Истината е, че шаманите на горските племена са владеели други сили. Видения, които не лъжели. Изцеление на телесни и душевни рани, треска, болести на кръвта. Понякога можели да последват дори човек, изпаднал в най-дълбок умствен мрак, и да го върнат към нормален живот. Друг път обръщали силата си — можели да потопят жертвата си в мрак или да попречат на оздравяването и да предизвикат смърт дори. И още по-черна некромантия, изискваща смъртни жертви.
„И да правят заклинания ли?“ — мълчаливо се запита Ингрей.
— Голяма сила било това — продължи по-тихо Уенцел, — и все пак… дори в най-великата слава и страдание на Старите лесове не била достатъчно голяма. Превъзхождани числено, шаманите и душевоините били повалени от тежестта на най-безмилостния си враг. Нека това ти бъде като урок, Ингрей. Ние с теб сме съвсем сами. Потайността е единственият ни източник на безопасност.
Аяда си пое дъх и каза несмело:
— Чувала съм, че великият Одар надвил магиите на Лесовете само със силата на меча, в последните битки. С меч и смелост.
— Дартакийски лъжи — изсумтя Уенцел. — Събрал е бил в свитата си всички свещени и светци, които можели да се намерят в Дартака. Само предателството на божиите хора е успяло да ни надвие при Светодърво.
Ингрей се досети накъде бие Аяда и поведе разговора натам.
— А какво казва твоята библиотека в замък Конскарека за Кървавополе? Имам предвид онова, което не се казва в дартакийските хроники?
Устните на Уенцел се извиха в странна усмивка.
— Достатъчно да се разбере, че всичко, на което ни учат в тези наши времена на упадък, е изсмукано от пръстите.
— Каквито и злокобни ритуали да са опитвали лесовниците, Одар ги е надвил. Това поне не е лъжа.
Уенцел размърда възмутено рамене.
— Не злокобен акт, а велик, пък макар и отчаян. Лесовете били притиснати в ъгъла. За едно десетилетие половината от земята ни попаднала в дартакийски ръце. Най-храбрите ни млади мъже загивали със стотици под дартакийските копия.
— Военните трактати, които съм чел, до един твърдят, че армията на Одар била по-добре организирана, обучена и ръководена, а обозът й бил истинско чудо за онова време — отбеляза Ингрей. — Прокарвали пътища през горите почти със скоростта, с която се придвижвали.
— Едва ли е било чак толкова бързо, но е истина, че настъплението им във всеки племенен район било като чума по своята унищожителност. Те запазили всичките си ресурси, а половината от нашите попаднали в техни ръце и при това положение само смелостта не стигала да се спре настъплението им. Свещеният крал по онова време — последният истински осветен слуга на нашия народ и между другото мой предшественик от рода Конскарека — се срещнал с всички шамани от всички кинове, които съумял да събере, и заедно замислили велик ритуал, който да направи душевоините непобедими. Могъщи мъже, които нищо не можело да убие, нито да рани и които да се срещнат с дартакийците в битка и да ги изтласкат отвъд река Стръв завинаги. Мъже, чиито тела и души щели да бъдат обвързани със самия свещен Лес, да черпят от живота му, докато не извоюват победа. Мъдрите песни, които създали, за да се осъществи свързването, трябвало да продължат три дни, всички гласове да се слеят в едно в напев с всепоглъщащо великолепие, по-велико и по-обхватно от всичко, опитвано преди. Те изпявали сила от самата гора.
Аяда, която го слушаше със затаен дъх, попита:
— И какво се объркало?
Уенцел поклати глава и стисна устни така, че побеляха.
— Щяло е да се получи, ако Одар, с помощта на магьосниците си и на боговете, не ни нападнал прекалено рано. Форсиран поход с невиждана скорост през гори и възвишения, а после, вместо да изчака зората за светлина и да отпочинат войниците му, заповядал незабавна атака в тъмното. Била нощта на втория ден на великия ритуал и ние сме били неподготвени и уязвими, родовите шамани били изтощени, кралят вече бил обвързан, но хората му — само отчасти.