— Вие… ние все пак сме се били, нали? — настоя Аяда.
— О, до последен дъх. Но Одар довел три пъти повече хора от нашите. Аз… никой не вярвал, че може да събере толкова много и толкова бързо — и да ги придвижи толкова надалеч.
— И все пак воини, които се изцеляват магически, се надвиват трудно. Как е станало?
— Когато телата се изгорят в една яма, а главите се заровят в друга, на половин миля от първата, дори и такива могъщи мъже умират. След време. Най-напред убили свещения крал, който бил ядрото, ядката на магията, макар да съм сигурен, че не са го обезглавили. Отсекли крайниците му и го хвърлили в първата яма, после натрупали обезглавените тела на другарите му върху него. Минали часове, докато кралят умре. Накрая се задушил — удавил се в кръвта на обичните си воини. — Очите на Уенцел просветнаха на светлината от свещите.
— Хората на Одар се трудили цялата нощ и целия ден — продължи той, — в кръв до лактите, и умовете им се помрачили от задачата. Някои се пречупвали от ужаса на собствените си дела, сядали на земята и плачели. Убили всички, които намерили в границите на Светодърво, без значение дали се били предали, или оказвали съпротива — шамани, душевоини, невинни хора от обоза, мъже, жени, деца. Не искали да поемат повече никакви рискове. Изравнили със земята всяка сграда, убили всички животни, отсекли и изгорили жертвеното дърво. Най-големия син и наследник на свещения крал обезглавили накрая, вечерта на следващия ден, след като видял всичко с очите си. Когато в свещените граници не останало нищо живо освен дърветата, се оттеглили и запретили достъпа до мястото. Сякаш да заровят и собствените си грехове заедно с нашите мъртви. И дошли дъждовете, и снеговете на много зими, и хора мрели, и се забравило за Светодърво и за цялата слава на онова място.
Ингрей осъзна, че почти е спрял да диша — така се беше увлякъл в безстрастния разказ на Уенцел. Какво друго би могъл да измъкне от него?
— Казват, че Одар побеснял заради системно нарушаваните от племената мирни договори и по-късно започнал да съжалява за кръвопролитието. Позлатил Храма с надежда да измоли опрощение за душата си.
— Неговият Храм! — изсумтя презрително Уенцел. — С лявата ръка получавал онова, което давал с дясната. А и примирие насила не е никакво примирие, а обикновена кражба. Злоупотребите и попълзновенията на дартакийците нямали край, а така наречените им примирия били лъжи, обслужващи собствените им интереси.
— Не знам — колебливо рече Ингрей. — От хрониките става ясно, че първоначалното намерение на дартакийците не било да завладеят Лесовете. Навлизали постепенно в продължение на две поколения. И всеки път, когато определяли граница, тя се превръщала в нова отбранителна линия, непокорните кинове ги нападали ту тук, ту там и така ги принуждавали да преместват предните си постове навътре, за да защитят границата, и така всичко започвало отначало.
— Самият ти си наполовина дартакиец, Ингрей. — Тонът на Уенцел отново стана сух.
— Повечето от нас сме наполовина дартакийци.
— Да. Знам.
— Но някои бойци от киновете избягали към границите — каза Аяда. Наблюдаваше внимателно Уенцел. — Продължили са борбата, тези наши предци. Не сме се отказали. И след време сме победили. Лесовете били възстановени.
— Империята на Одар се сгромолясала заради боричканията и глупостта на правнуците му, а не заради някакви оцелели добродетели на Лесовете — изсумтя Уенцел. — Онова, което се възродило след век и половина, било сянка и нелепо подобие на Старите лесове, изпразнено от същината и красотата си, оформено в калъпа на дартакийското ортодоксално квинтарианство. Мъжете, които пресъздали тази пародия на свещеното кралство, си мислели, че възстановяват нещо, но били толкова неуки, че дори не знаели какво е било изгубено. Великите времена на свобода, горските дни ги нямало, оплетени в мрежата на пътища и манифактури, отсечени заедно с дърветата и превърнати в градове, затиснати под стенещите камъни на Одаровите храмове. Сто и петдесет години на сълзи, иго и кръв били пропилени за нищо. Те се поздравявали един друг най-самодоволно, новите кин лордове, богатите графове — и оземлените свещени, каква перверзия! — но прехваленият им трон бил празен, ако не се брои нечий задник. А е трябвало да плачат над пепелищата в онзи ден на окончателно предателство.