Уенцел, изглежда, най-сетне си даде сметка как го зяпат двамата му слушатели.
— Уф! Край на урока. — Той издиша шумно. — Обхваща ме меланхолия. Денят беше гаден и дълъг. По-добре да се прибирам. — Той стисна устни. — При жена си.
Аяда със задавен глас попита:
— Тя как приема всичко това?
— Недобре — призна Уенцел.
Ингрей изведнъж се замисли разтревожено каква точно тежест би имало едно негативно спрямо Аяда влияние от тази посока. Принцеса Фара беше представителка на кралския род, който като нищо би настоявал за кръв вместо за пари, за да измие собствените си ръце от вината. А и можеше да шепне не само в ухото на Уенцел, а и на брат си Биаст.
Уенцел стана. Имаше тъмни сенки под очите, забеляза Ингрей. А самите му очи бяха твърде стари за лицето.
Ингрей го изпрати до улицата, после се върна в салона и затвори вратата, преди надзирателката да се е появила. Аяда се мръщеше.
— Чудя се — бавно рече тя, когато той седна — какви ли сънища спохождат Уенцел.
— Хм?
Тя потропа с два пръста по ръба на масата.
— Не говореше за Кървавополе като човек, който само е чел или слушал за него. Говореше все едно го е виждал.
— Като теб, имаш предвид? Но в друго време.
— Моят сън беше за сега, за наше време, така ми се стори. Защо той да сънува за миналото? И защо изобщо ще сънува за моите хора?
Ингрей неволното си отбеляза това „моите“.
— Той, изглежда, ги приема като свои хора. — Поколеба се. — На баща му му се носеше славата, че се е вманиачил на тема история. Същото е било и с дядо му, ако се съди по някои неща, които съм чувал. Като дете той не се интересуваше от страстта на баща си и дядо си, това го знам, но може би се е запалил по-късно, докато е преглеждал записките им. Сигурно трескаво е дирил обяснение за онова, което се е случило с него. — След миг добави: — Сънувала ли си отново Ранената гора след ходенето си там?
Тя поклати глава.
— Нямаше… нямаше нужда. Задачата, каквато и да беше, се изпълни. Нямаше нужда да се изпълнява два пъти. Нищо от нея не е избледняло, нито се е променило оттогава. — Очите й потърсиха лицето му. — Докато ти не се появи тоест.
Насаме за кратко. Ингрей се разкъсваше между желанието за нова целувка и страха от нея. Какво друго би разкрила тя? Превързаната му ръка се плъзна към нейната и я захлупи; лека благодарна усмивка го стрелна откъм хубавите й устни.
Тя присви очи.
— Кин шаман. Душевоин. Знаменосец. Светодърво. Защо всички тези символи от Старите лесове се възраждат тук и сега? Ние тримата сме свързани, откъдето и да го погледнеш — ти и Уенцел чрез кръвно родство и стара трагедия, ние с него чрез… скорошните събития, ти и аз чрез… — Тя си пое дъх. — Би трябвало да се опитаме да проумеем тази загадка.
— Би трябвало да се опитаме да останем живи, Аяда!
— Никак не съм сигурна — тихо каза тя, — че в дъното на всичко това е нашето оцеляване.
Той стисна ръката й въпреки жегналата го болка от раната.
— Недей да откачаш, моля те!
— Защо? Да не мислиш, че лудостта е само твое право? — Веждите й се вдигнаха развеселено. — На теб най-много ти отива обаче, признавам. Не е честно. — Наведе се към него и той застина между ужаса и радостта, когато устните й докоснаха неговите. Този път беше само плът до плът, само топло докосване.
Преди да се нахвърли върху нея в търсене на свещен огън, вратата се отвори. Надзирателката влезе и ги изгледа без помен от усмивка. Той пусна неохотно ръката на Аяда и се облегна назад.
Надзирателката направи някакво подобие на реверанс.
— Моля да ми извините, милорд. Графът ми нареди да не се отделям от дамата.
— Задължена съм му за грижата — рече Аяда с толкова безизразен глас, че дори Ингрей не можа да реши дали го каза искрено, или с ирония. Тя взе чашата си, пресуши я и я остави на масата. — Да се приберем ли отново в онази ужасна стая?
— Ваша воля, милейди, но така заръча графът.
Под клисавото упорство на жената Ингрей долови истинско безпокойство. Светската власт на графа беше достатъчна да внуши страхопочитание на прислугата му, предполагаше Ингрей, но дали подчинените му не долавяха и нещо друго… или пък вече го бяха изпитали на гърба си?
— Може би ще е добре да се оттеглим рано за почивка — неохотно каза Ингрей. — Утре сутринта трябва да се явя при лорд Хетвар за погребалните ритуали.
Аяда кимна и се изправи.
— Ще ви бъда благодарна, ако след това ми разкажете за тях.
— Разбира се, лейди Аяда.
Проследи я с поглед как си отива. Сигурно само измъченото му въображение беше виновно стаята да му се стори по-тъмна след нейното излизане.