14.
В късната сутрин храмовият площад вече се беше изпълнил с дворцови и кандидатдворцови опечалени. Ингрей видя неколцина от хората на Жеска по краищата на множеството — това означаваше, че лорд Хетвар вече е вътре. Младият мъж се запровира през гъстата тълпа — онези, които го познаваха, бързо му правеха път.
Небето беше ярко есенно синьо и той си отдъхна с облекчение, когато се скри от слънцето в сянката на портика. Най-хубавият му дворцов костюм беше тежък и го спарваше, тъмният сюртук без ръкави се оплиташе в меча. Слънцето напичаше здраво и в открития централен двор, където свещеният огън гореше с висок пламък на постамента си, и Ингрей примигна да нагоди очите си от светло към тъмно и после пак към светло. Мерна лейди Хетвар, в компанията на Жеска и на най-големия си син, тръгна към нея и се поклони. Тя му кимна любезно, като плъзна одобрително поглед по облеклото му, и се помести малко да му направи място, та да застане подобаващо до Жеска зад гърба й. Жеска го стрелна притеснено с очи, но понеже не даде друг признак за евентуални странични ефекти от последната им неприятна среща, Ингрей обнадеждено реши, че лейтенантът му не е споделил с никого за зловещия инцидент.
От другата страна на постамента стоеше конник Улкра заедно с неколцина от по-високопоставените слуги на принц Болесо, което означаваше, че домакинството в изгнание е пристигнало в Изтокдом точно според инструкциите. Улкра му кимна учтиво, макар че повечето от Болесовата свита, ескортирали фургона на покойния принц, отбягваха погледа му — дали защото усещаха презрението му, или защото ги беше страх от него, Ингрей не можа да прецени.
Откъм един каменен проход се издигна напев на храмов хор — добрата акустика му придаваше подобаваща дълбочина и печал. С бавна крачка пеещите дякони излязоха на двора — пет пъти по пет, по една петорка за всеки бог, облечени съответно в синьо, зелено, червено, сиво и бяло. Архисвещеният на Изтокдом ги следваше тържествено. Зад него шестима висши лордове носеха принца. Хетвар беше един от тях, също двамата братя кин Глигановброд и още трима графове.
Тялото на Болесо сигурно беше увито с пластове билки под парфюмираните му великолепни одежди, предположи Ингрей — но подутото му лице се виждаше. Погребението се беше забавило твърде много и при такава степен на разложение обикновено се използваше затворен ковчег. Само че смъртта на толкова знатен човек изискваше свидетели, колкото повече — толкова по-добре, за да не могат по-късно самозванци и претенденти да тормозят кралството.
Следващите в процесията бяха най-близките опечалени. Принц-маршалът Биаст, с великолепно облекло и уморено лице, придружен от Симарк, който носеше знамето на принц-маршала, с увит и пристегнат към дръжката флаг в знак за траур. Зад тях граф Конскарека подкрепяше съпругата си, принцеса Фара. Тъмната й рокля беше семпла до степен на суровост, кестенявата й коса — стегната назад и без скъпоценни фиби и панделки, лицето й — мъртвешки бяло на тъмния фон. Не беше висока като братята си и издължената челюст на Еленовшип при нея беше смекчена донякъде; не беше красавица, но беше принцеса, а гордата й осанка и държане обикновено компенсираха всеки недостатък. Днес изглеждаше само изтерзана и сломена.
Душата на коня в гърдите на граф Конскарека днес изглеждаше така здраво затисната, че можеше да се сбърка с обикновено мрачно настроение. „Трябва да разпитам Уенцел как го прави това“. Започваше да му става ясно как Уенцел се е прикривал толкова време от по-малко чувствителните сред Зрящите, но можеше само да гадае с цената на какво го е постигал.
С облекчение забеляза, че никой не е посмял да измъкне свещения крал от леглото му и да го натовари в някои стол или носилка, за да присъства на погребението на сина си. Ви било почти като две погребални носила едно след друго.
Ингрей последва лейди Хетвар, когато тя зае мястото си в процесията, и влязоха под купола на Сина на есента. Просторното помещение се напълни; зяпачи с по-нисък ранг се тълпяха и надничаха през входа откъм централния двор. Висшите лордове положиха погребалната носилка пред олтара на Сина, хорът изпя още един химн и архисвещен Фритин пристъпи напред да изпълни церемониите по последното изпращане на Болесо. Ингрей хвана ръце зад гърба си и се приготви да изтърпи обредите. Като цяло, и за негово облекчение, говорещите се изказваха кратко и официално, без да споменават за смущаващия начин, по който принцът се беше простил с живота си. Дори Хетвар се ограничи до няколко клишета за трагично преждевременната смърт на един толкова млад човек.
Откъм централния двор долетяха звуци и тълпата се разстъпи да пропусне процесията от свещени животни. Трима от дяконите, всичките като че глътнали бастуни, бяха нови, не от онези, които Ингрей беше видял при предишното си посещение тук. Великолепната ледена мечка Фафа беше сменена със забележително малка дългокосместа бяла котка, свила се кротко в ръцете на жена с белите одежди на Копелето. Момчето, което водеше медночервеното жребче, беше същото като преди — и макар да следеше внимателно животното си и архисвещения, погледът му все пак попадна за миг върху Ингрей над главата на лейди Хетвар и очите му се разшириха уплашено.