С изключително внимание всяко от животните биваше отвеждано до носилката, за да даде знак дали съответният бог е приел душата на Болесо. Едва ли някой очакваше благословията да е от синята кокошка на Дъщерята на пролетта или от зелената птица на Майката на лятото, но нервите на всички се опънаха, когато поведоха напред жребчето. Реакцията му можеше да се определи в най-добрия случай като нееднозначна и в най-лошия като несъществуваща, също като реакциите на сивото куче и на бялата котка. Дяконите, отговарящи за животните, изглежда, започваха да се притесняват. Биаст беше самото въплъщение на мрачна решителност, а Фара сякаш всеки миг щеше да припадне.
Означаваше ли това, че душата на Болесо е откъсната и прокълната, отблъсната дори от Сина на есента, който беше най-вероятният му пристан, обречена да витае, докато не се обезличи и не се стопи напълно? Или е била дотам омърсена от духовете на животните, които беше пожертвал и погълнал, че е попаднала в капан между световете на материята и на духа, в студ и неспирно терзание, както го беше описал Ингрей на Аяда?
Архисвещеният даде знак на Биаст, Хетвар и Просветен Левко — те бяха изчаквали встрани толкова незабелязано, че дори Ингрей ги видя чак сега — даде им знак да се приближат за тих разговор, после дяконите се заеха отново да преведат едно по едно животните покрай погребалната носилка.
Жегата и напрежението изведнъж затиснаха непоносимо Ингрей. Залата се залюля пред очите му. Дясната му ръка запулсира. Възможно най-тихо, той се оттегли към стената и опря рамене на хладния камък. Не стигаше. Когато жребчето затропа с копита към носилката, очите на Ингрей се подбелиха и той се срина на плочите, все едно костите му бяха станали на прах; ножницата му издрънча на пода.
И после, съвсем внезапно, стоеше в онова другото място, онова безкрайно пространство, където се бе озовал вече веднъж в разгара на битка. Само че сега май не беше призован тук за битка. Още си беше с дворцовото облекло, челюстта му още си беше човешка…
Откъм широка алея, обточена с ухаещи на есен дървета, се появи млад червенокос мъж. Беше висок, облечен като за лов с кожени гамаши и ботуши, с лък и колчан през гърба. Очите му бяха светли, искрящи като поток през гора; лунички се посипваха по носа му, а широката му уста се смееше. Носеше венче от есенни листа — кафяв дъб, червен клен, жълта бреза, а крачката му беше широка. Той сви устни и подсвирна и острият сладък звук прониза духа на Ингрей като стрела.
С дълги скокове от мъглата се появи огромен тъмен вълк с посребрена по краищата козина, изтича при младежа, със зейнали челюсти и глуповато провиснал език. Огромният звяр клекна до краката му, близна единия, търколи се на хълбок, сякаш приканваше червенокосия младеж да клекне и да го почеше по гъстата козина на шията — и той го направи и се засмя. Вълкът сякаш също се засмя, а после младежът стана.
С по-горделива стъпка, но пак така нетърпеливо, се появи и петнистият леопард. Аяда — изглеждаше объркана — вървеше до него. Вратът на леопарда беше закичен с гирлянда от есенни цветя, всичките лилави и наситено жълти, а оплетена от същите цветя верижка се проточваше към Аяда и се увиваше около китката й като кучешка каишка, само че кой водеше и кой беше воденият не ставаше ясно. Аяда беше с лекьосаната жълта рокля, с която Ингрей я беше видял за пръв път, онази, която беше носила в кошмарната нощ на Болесовата смърт, само че кървавите петна сега бяха пресни и червени и искряха като рубини, пришити по корсажа й. Объркването изчезна от лицето й, когато тя видя светлото лице на младежа, замени се с почуда, после с екстаз и накрая с ужас. Леопардът се отри в краката на младежа от другата страна на вълка, като едва не го събори, и дълбокото му ръмжене преряза въздуха като странна песен.
Младежът махна; Ингрей и Аяда завъртяха глави.
Принц Болесо стоеше пред тях, парализиран и в агония. И той носеше онова, в което беше срещнал смъртта си — късо палто и петна от боя и пудра по восъчната си кожа. От размазаните цветове Ингрей го заболя главата — те се биеха, защото не бяха в правилната хармония. Напомняха на Ингрей за неграмотен човек, който, чул чужд език, се опитва да отговори с неясни и завалени думи; или за дете, което още не се е научило да пише, но драска нетърпеливи завъртулки по листа, имитирайки почерка на по-голямото си братче.