Кожата на Болесо беше прозрачна — поне за очите на Ингрей. Под ребрата му лаеше и цвилеше, грухтеше и виеше врящ мрак. Глиган имаше там, и куче, също вълк, елен, язовец, лисица, ястреб, дори и една ужасена домашна котка. „Горката, сигурно е била един от първите му експерименти“. Сила имаше там, да; но хаосът я надвишаваше. Ингрей си спомни какво беше казала Аяда: „Главата му беше като менажерия, вой, ръмжене“.
Богът каза тихичко:
— Не може да влезе през моите порти, докато носи всичко това.
Аяда пристъпи напред, протегнала ръце в предпазлива молба.
— Какво ще поискате от нас, милорд?
Богът ги огледа.
— Освободете го, ако такава е волята ви, и той ще влезе.
— Оставяте на нас да решим съдбата му? — без дъх попита тя. — Не само живота му, а вечността му?
Синът на есента килна леко глава и венецът от листа се люшна.
— Ти вече реши вместо него веднъж, нали?
Устните й се отвориха, затвориха се и се стиснаха леко, от страх или благоговение.
И той би трябвало да усеща това благоговение, помисли си Ингрей. Да падне на колене. А вместо това се усещаше замаян и ядосан. С пробождащо чувство на неудовлетворение завидя на Аяда за екзалтацията й — завиждаше й и я презираше едновременно заради нея. Все едно виждаше слънцето през миниатюрна дупчица или през платно, а Аяда го виждаше цялото. „Но ако очите ми бяха по-широки, нямаше ли тази Светлина да ме ослепи?“
— Вие бихте… бихте приели него в царството си, милорд? — попита Ингрей невярващо и гневно. — Той е убивал, не в защита на живота си, а от злоба и лудост. Опитал се е да открадне сили, на които не е имал право. Ако съм прав, правел е планове да убие собствения си брат. Щял е да изнасили Аяда и отново да убие заради собственото си забавление!
Синът вдигна ръце. Изглеждаха сияйни, сякаш нашарени от есенно слънце, отразило се в поток под рехава сянка.
— Милостта изтича от ръцете ми като река, вълчако. Би ли искал да я възпра до точната мярка, която са заслужили хората, като от аптекарски капкомер? Би ли стоял в чиста вода до кръста, раздавайки я с малка лъжичка на хора, които умират от жажда на нажежен бряг?
Ингрей стоеше и мълчеше засрамен, но Аяда вдигна лице и каза спокойно:
— Аз — не, милорд. Предайте го на реката. Бутнете го в гърма на своя водопад. Неговата загуба не е моя печалба, нито мракът му заслужава да се възрадвам.
Богът й се усмихна с безмерна топлота. Сълзи се затъркаляха по бузите й като сребърни нишки — като благословии.
— Не е справедливо — прошепна Ингрей. — Несправедливо е за всички, които… които се стремят да живеят почтено…
— О, но аз не съм богът на справедливостта — каза Синът. — Бихте ли предпочели вместо пред мен да се изправите пред моя Баща?
Ингрей преглътна притеснено, понеже изобщо не беше сигурен, че въпросът е реторичен, нито какво би станало, ако отговори с „да“.
— Нека тогава Аяда избира. Аз ще се съглася с решението й.
— Уви, от теб ще се иска повече от това да стоиш встрани и да не правиш нищо, вълчако. — Богът посочи Болесо. — Той не може да премине през портите ми с този товар от осакатени духове. За тях това не е вярната врата. Измъкни ги от него, Ингрей.
Ингрей се вгледа през решетките на Болесовите ребра.
— Да изчистя тази клетка?
— Ако тази метафора предпочиташ, да. — Медночервените вежди на бога се свъсиха, но очите му под тях святкаха с доза черен хумор. Вълкът и леопардът седяха кротко от двете страни на стройните му крака и се взираха в Ингрей с дълбоки, немигащи очи.
Ингрей примигна.
— Как?
— Повикай ги да излязат.
— Аз… не разбирам.
— Направи онова, което твоите предци са правели един за друг в последните очистващи ритуали на Старите лесове. Не знаеше ли? Докато едни измивали и увивали всяко тяло за погребението, родовите шамани имали грижата за душите. Всеки помагал на своя другар, бил той обикновен душевоин или велик маг, да мине през Нашите порти в края на живота си, и очаквал сам да бъде изпроводен по същия начин, когато му дойдел редът. Верига от ръка до ръка, от глас към глас, очистени души, които текат в безкраен поток. — Гласът на бога се смекчи. — Повикай моите нещастни създания да излязат, Ингрей кин Вълчаскала. Попей им, за да намерят покой.
Ингрей застана с лице към Болесо. Очите на принца бяха огромни и молещи. „Сигурно и очите на Аяда са били огромни и молещи в онази нощ. Каква милост получи тя от теб, безмилостен принце?“ Той сви устни.