„Освен това аз изобщо не мога да пея“.
Аяда го гледаше — него, а не бога, изведнъж осъзна Ингрей. С надежда и увереност.
„Нямам милост в себе си, милейди. Така че ще заема малко от твоята“.
Пое си дъх, посегна дълбоко в себе си, по-дълбоко, отколкото беше посягал някога. „Нека бъде възможно най-просто“. Избра напосоки едно завихряне, протегна ръка и каза:
— Излез.
Духът на избраното зверче се провря през пръстите му, див и измъчен, и избяга. Ингрей погледна към бога.
— Къде?…
Сияйните пръсти махнаха лекичко да го успокоят.
— Всичко е наред. Продължавай.
— Излез…
Един по един тъмните потоци се изляха от Болесо и се стопиха в нощта. В утрото. В каквото там беше. Всички отплаваха към някакво „сега“ някъде извън времето, помисли си Ингрей. Накрая Болесо се изправи пред него — още мълчеше, но вече бе свободен от тъмните петна.
Червенокосият бог се появи, яхнал медночервеното конче, и протегна ръка на принца. Болесо се дръпна леко, вдигнал поглед с колебание и страх, и Аяда затаи дъх. Но ето че той се покатери мълчаливо зад бога. На лицето му се четеше много почуда и малко радост.
— Мисля, че душата му още е ранена, милорд — каза Ингрей. Най-после като че ли разбираше.
— О, аз познавам една превъзходна Лечителка там, където отиваме. — Богът се засмя от сърце.
— Милорд… — започна Ингрей, когато богът понечи да обърне кончето, което нямаше юзди.
— Да?
— Ако всеки родов шаман е освобождавал този преди него и така поред… — Той преглътна с мъка. — Какво става с последния останал шаман?
Господарят на есента сведе тайнствен поглед към него, протегна един сияен пръст и почти докосна челото на Ингрей. За миг Ингрей си помисли, че Синът на есента изобщо няма да му отговори, но после той каза тихо:
— Ще трябва да разберем.
И смушка жребчето, и изчезна.
Ингрей примигна.
Лежеше на коравите плочи, наполовина облегнат на стената, и гледаше нагоре към извития купол. Гледаше и към кръг притеснени лица, които пък гледаха него — Жеска, лейди Хетвар и двама мъже, които не познаваше.
— Какво стана? — прошепна Ингрей.
— Припадна — каза намръщено Жеска.
— Не… какво стана при носилката? Ей сега?
— Господарят на есента прие принц Болесо — каза лейди Хетвар и хвърли поглед през рамо. — Онова хубаво червено жребче само дето не го облиза целия — по-ясно не можеше да бъде. За облекчение на всички.
— Да. Половината ми познати се обзалагаха, че ще отиде при Копелето. — По лицето на Жеска премина крива усмивка. Лейди Хетвар го изгледа предупредително.
— Това едва ли е подходящ повод за обзалагания, Жеска.
Ингрей се надигна още малко. От движението цялата зала бавно се завъртя и той стисна очи, после пак ги отвори. По време на видението се беше усещал изтръпнал и безтелесен, сега обаче го разтърсваха вълни, излъчващи се от стомаха му, макар да не му беше студено. Сякаш тялото му е било подложено на шок, спестен на разсъдъка му.
Лейди Хетвар се наведе и сложи строга майчинска ръка на влажното му чело.
— Зле ли ви е, лорд Ингрей? Челото ви пари.
— Аз… — Канеше се твърдо да отрече подобна слабост, но после размисли. Нищо друго не искаше толкова силно, колкото да се махне по най-бързия начин от тази препълнена зала. — Май наистина съм болен, милейди. Моля да ме извините и да предадете извиненията ми и на вашия съпруг. — „Трябва да намеря Аяда“. Изправи се неуверено на крака и бавно тръгна покрай стената. — По-добре ще е да не се простя със закуската си точно тук и сега.
— Така е — съгласи се тя. — Побързайте. Жеска, помогни му. — Едва изчака Жеска да го прихване над лакътя и се обърна към сина си.
Хорът отново беше запял и се подреждаше да изведе процесията навън, присъстващите също заемаха местата си. Ингрей беше благодарен за прикриващия шум. Стори му се, че мярна Просветен Левко да проточва врат и да го гледа, но избягна да срещне погледа на свещения. Докато стигнат до портика, вече той влачеше Жеска, а не обратното.
— Пусни ме — каза накрая и се отърси от ръката му.
— Но, Ингрей, лейди Хетвар каза…
Този път не се наложи да прибегне до несвестния глас — Жеска се дръпна като ужилен само от погледа му. Остана да го гледа объркано как си пробива път през претъпкания площад.
Докато стигне до стълбите към Кралиград, Ингрей вече подтичваше. Хукна по безкрайните стъпала, като ги вземаше през две и през три, рискувайки да се претрепе. Докато мине над покритата рекичка, вече тичаше. Когато потропа на вратата на тясната къща, а после за миг се приведе напред, опрял ръце на коленете си и едва поемайки си дъх, лъжата му пред лейди Хетвар почти се беше превърнала в истина — стомахът му се надигаше толкова, колкото и измъчените му бели дробове. Влетя през вратата покрай ошашавения портиер.