— Все още не разбирам какво се иска от мен. Но видях какво се иска от теб. Ако твоят велик вълк те е превърнал в истински шаман на Лесовете, в последния шаман… а Гласът на самия бог го каза в прав текст, — то тогава ти си последната надежда. Очистване — мъжете, паднали на Кървавополе, така и не са били пречистени, не са били освободени. Трябва да отидем там. — Тя се размърда на стола си, сякаш готова да скочи, да хукне веднага към вратата и оттам по огрения от утринното слънце път.
Той стисна по-силно ръцете й — да я задържи също, покрай другите неща.
— Бих посочил, че тук има някоя и друга пречка, ако случайно си забравила. Ти си арестувана и те чака процес, а аз отговарям за охраната ти.
— Веднъж вече ми предложи да избягаме. Сега знам къде! Не разбираш ли? — Очите й горяха.
— И после какво? Ще ни преследват и ще ни върнат, най-вероятно преди да сме успели да направим нещо там, и твоето положение ще е много по-лошо отпреди, а мен ще ме отделят от теб. Нека първо разрешим проблема в Изтокдом и тогава да тръгнем. Това е логическата последователност на нещата. Щом твоите хора са те чакали четиристотин години, със сигурност могат да почакат още малко.
— Могат ли? — Веждите й се свъсиха. — Знаеш ли го? Откъде?
— Трябва да се съсредоточим върху всеки проблем поотделно и първо върху най-спешния.
Дясната й ръка се вдигна към сърцето й.
— За мен този е най-спешен, така го усещам.
Ингрей стисна зъби. Само защото беше пламенна и прекрасна, и красива, и докосната от бог, още не означаваше, че е права за всичко.
„Повече от докосната от бог. Лично опростена чрез чудотворна намеса“. Нищо чудно, че в момента изглеждаше като горски пожар. Самият той като нищо можеше да се стопи от горещината, която излъчваше Аяда.
Ала уви, опростена само в душата и греха си. Тялото и престъплението й още бяха заложници на материалния свят и столичната политика. Каквото и да искаха от него боговете, едва ли включваше да се подведе по глупавия й план.
Той си пое дъх.
— Аз не съм сънувал твоя сън за Гората. Разполагам само с твоето описание — живо и ярко наистина, — на което да стъпя. Призраците избледняват, лишени от захранването на прежните си тела. Защо твоите призраци не са избледнели? Мислиш ли, че са били уловени в онези прокълнати дървета в продължение на четири столетия?
Каза го донякъде на шега, но тя го прие съвсем сериозно.
— Така мисля, да. Или нещо подобно. Нещо живо трябва да ги е поддържало в света на материята. Помниш ли какво каза Уенцел, за великия ритуал, който Одар прекъснал?
— Не приемам на доверие нищо, казано от Уенцел.
Тя го изгледа със съмнение.
— Той ти е братовчед.
Ингрей не можа да реши дали това беше казано като аргумент за или против графа.
— Аз не разбирам Уенцел — продължи Аяда, — но това ми прозвуча правдоподобно, с костите си го усетих като истина. Велик ритуал, който да свърже душевоините със самите Лесове, от които да черпят поддръжка, докато не постигнат победа. — Крайно тревожна и тревожеща сянка мина по лицето й. — Но те така и не са постигнали победа, нали? А и Лесовете, които се възродили накрая, не били същите като преди, а нещо ново. Уенцел казва, че било предателство, макар аз да не го виждам. Във всеки случай това вече не бил техният свят.
На външната врата се почука силно и Ингрей стреснато подскочи. През стените се чу провлечената походка на портиера и един тих глас — думите не се различаваха, но възмутеният тон се чу ясно. Ингрей стисна ядосано зъби от това ненавременно прекъсване. „Сега пък какво?“
15.
Формално почукване и вратата на салона се отвори навътре. Гласът на портиера се чу откъм коридора:
— … не, Просветени, не влизайте там, моля ви! Вълчият лорд ни нареди да не…
Просветен Левко прекрачи прага и решително затвори вратата пред паническото словоизлияние на портиера. Беше с дрехите си от по-рано сутринта, когато Ингрей го беше зърнал за миг — в белите роби на своя орден, само по-нови и чисти от онези, които беше носил в прашния си кабинет, но и сега без отличията на ранга си. Незабележим — на деловия фон на Храмовград сигурно и почти невидим. Не че чак се беше задъхал, но лицето му се беше зачервило, сякаш бе вървял бързо под обедното слънце. Поспря да приведе в ред робата и дишането си, без да сваля поглед — пронизителен и притеснен — от Ингрей и Аяда.
— Аз съм само малък светец — каза той накрая и направи свещения знак, като ръката му се задържа миг по-дълго върху сърцето, — но онова не можеше да се сбърка.
Ингрей облиза устни.
— Колцина други го видяха освен вас, знаете ли?