— Момчето има силен характер — заяви той. — Ще му мине.
Джуд се върна от колата и затропа припряно нагоре по стълбите.
— Какво ще прави сега, след като родителите му вече ги няма? — попита по-тихо Уесли.
— Не знам със сигурност — отговори Бен. — Може би ще довърши следването си, макар че спомена нещо за „Грийнпийс“. Смята да си потърси място на някой от корабите им. Иска да помага за опазване на природата.
— Саймън се надяваше някой ден синът му да стане свещеник като него.
— Това едва ли ще се случи — отбеляза Бен.
— Е, каквото и да е намислил, ако му потрябват пари…
— Много любезно от ваша страна — отвърна Бен, който вече бе решил, че ще се погрижи за издръжката на Джуд. Проблемът беше как да го накара да приеме помощта му.
— Е, май е време и аз да си лягам — каза Уесли и вдигна меча от масата. — Утре сутринта ще го сложа обратно в трезора. Тази нощ ще бъде при мен.
Когато остана сам, Бен излезе на широката тераса, която отделяше къщата от плажа. Запали цигара и се втренчи в тъмните вълни, заслушан в шума на прибоя. Студеният вятър свиреше в тръстиките, които растяха на туфи в пясъчните дюни. В небето светеха звезди, а кулата на морската обсерватория хвърляше червено сияние в мрака.
Отчаян и изтощен както никога досега, Бен смачка цигарата и хвърли още димящата угарка на пясъка. После влезе вътре и тръгна нагоре по стълбите.
Вторият етаж на къщата беше тъмен, с изключение на тънкия лъч светлина, който се процеждаше през една открехната врата вляво. Тя водеше към спалнята на Джуд, откъдето се разкриваше гледка към морето. През пролуката Бен видя как Джуд седи неподвижно на леглото. Още не бе свалил дрехите и обувките си.
— Лека нощ — каза тихо той.
След като не получи отговор, Бен почука леко по вратата.
— До утре.
Момчето отново не реагира и той бутна вратата.
— Джуд? Добре ли си?
Когато усети присъствието му, Джуд вдигна глава. Лицето му беше бледо и сериозно. Нещо не беше наред.
Бен усети как кръвта му изстива. На пода до леглото, подпряна до раницата на Джуд, беше зелената му платнена чанта. А в ръцете си Джуд държеше двата небесносини листа, които Бен бе скрил в нея. Писмото на Микаела.
— Стори ми се, че познах почерка й — прошепна Джуд. — В Йерусалим. Тогава се престорих, че не съм видял какво четеш. Но реших при възможност да хвърля един поглед.
Бен не знаеше какво да отговори.
— Щеше ли да ми кажеш? — попита Джуд.
— Не — отвърна Бен. — Никога.
— Тогава е трябвало просто да изгориш писмото.
— Не събрах сили — обясни Бен и усети как в гърдите му се надига гняв. Защо не му бе стигнал куражът да го направи? Беше постъпил като сантиментален глупак.
— Всички сте ме лъгали — промълви Джуд. Хартията в ръката му потрепна.
— Знам какво си мислиш. Но родителите ти явно са смятали, че така е по-добре за теб.
— По-добре за мен ли? Да живея в лъжа през всичките тези години?
— И аз останах шокиран — каза Бен. — Прочетох го едва когато пристигнахме във Франция. Дотогава нямах представа. Повярвай ми, Джуд.
— Ти и мама…
— Беше отдавна. Бяхме млади. Случват се такива неща.
— И той е знаел през цялото време? — извика Джуд, треперещ от гняв.
— Саймън ли?
— Що за мъж би направил подобно нещо? Да се преструва, че е баща на чуждо дете?
— Най-прекрасният — отвърна Бен. — Саймън те обичаше. Не можеш и да мечтаеш за по-добър баща.
— Само дето не ми е бил баща — каза злобно Джуд, — а лъжец и измамник. Дотук с образа на енорийския свещеник, който трябва да служи за пример на вярващите.
Бен пристъпи напред.
— Джуд…
— Махай се! Ти не си ми баща. Никога няма да те приема като такъв!
— Не съм и очаквал да го направиш. Дори не знам как да бъда баща.
Джуд скочи от леглото, почервенял от ярост, и смачка писмото на топка.
— Това са пълни дивотии! — извика той и вдигна раницата си от пода. Преметна я през рамо, изблъска Бен встрани и тръгна към вратата.
— Къде отиваш?
— Колкото се може по-далече от теб.
— Намираме се на остров — заяви Бен. — Доникъде няма да стигнеш.
— Ако се наложи, ще плувам. Теб какво те засяга?
— Хей, я по-кротко. Не се дръж така. Нека поговорим.