— Майната ти, татко!
— Не съм ти татко. Саймън Аръндел беше… е твой баща. И ти трябва да се гордееш с това. Останалото не е от значение. Джуд! Върни се!
Но Джуд не го чуваше. Вече тичаше по коридора към стълбището. Бен го последва. Спря се на горната площадка и се подпря на парапета.
— О, господи! — изстена той. Всичко се случваше заради него. Не биваше да позволява на Джуд да види писмото.
Но сега не беше моментът за самообвинения. След миг колебание Бен изтича надолу по стълбите, за да догони Джуд. Когато стигна на долния етаж, входната врата зееше широко отворена. Той щракна копчето на настолната лампа във вестибюла, изскочи на терасата и видя как Джуд се отдалечава по тъмния пясък.
Понечи да го последва, но се поколеба. Щеше ли да допусне грешка, ако го оставеше да избяга? Или пък би постъпил още по-глупаво, ако го настигнеше, за да изгладят нещата? Кое беше по-разумно — да му даде свобода или да му затегне юздите?
Междувременно Джуд бе изчезнал в мрака.
Изведнъж Бен осъзна пред какво е изправен. Докато възпитаваха децата си, повечето родители постоянно се сблъскваха с най-различни дилеми и бяха в състояние да вземат правилните решения, учейки се от собствените си грешки. Успехът им беше променлив, но след осемнайсет или двайсет години поне разполагаха с някакъв опит, на който да се опрат в трудни моменти.
Но Бен не можеше да се похвали със същото. Той бе хвърлен в дълбокото, без да умее да плува. И просто не знаеше как да се справи със ситуацията, в която се бе озовал.
После обаче му хрумна, че познава правилния човек. Брук още нямаше опит като майка, но беше мъдра и се занимаваше с психология. Тя със сигурност щеше да му помогне.
Освен това Бен се чувстваше толкова самотен, че и бездруго копнееше да чуе гласа й.
Той си спомни за визитната картичка, която Брук му бе дала, и я извади от портфейла си. Телефонът се намираше в джоба на джинсите му. Докато набираше номера, Бен пресметна наум часовата разлика. В Лондон беше рано сутрин. Сигурно щеше да я завари в леглото.
В слушалката се чу свободен сигнал и той влезе в къщата, като се опитваше да подреди мислите си.
След секунда Брук отговори:
— Ало? — Гласът й звучеше сънено. — Ало? Кой е?
Но Бен не каза нищо. Свали бавно телефона от ухото си и натисна бутона за прекъсване на връзката.
В коридора стояха шестима маскирани мъже, насочили автоматичните си пистолети право към него.
58
Островното убежище на Уесли Холанд далеч не беше толкова безопасно. Враговете му бяха успели да го открият без особено усилие. Бен си даде сметка, че здравата е загазил.
Шестимата въоръжени мъже несъмнено бяха проникнали от различни места в къщата, за да се съберат в средата. Бен не продума. Остави телефона да се изплъзне от дланта му и вдигна ръце, като едновременно с това се дръпна крачка назад.
Съзнанието му бе тренирано да реагира светкавично в подобни ситуации и той вече имаше готов план. Настолната лампа, която бе запалил на излизане, беше единственият източник на светлина във вестибюла. Масичката, върху която бе поставена, се намираше на две крачки вдясно от него. С едно рязко движение можеше да я събори на пода и всичко щеше да потъне в мрак. В настъпилото объркване щеше да обезоръжи един от нападателите и да изстреля четири-пет патрона, преди да се измъкне заднишком през вратата на терасата. Трябваше да действа бързо. Ако не го улучеше някой заблуден куршум, имаше шанс да успее.
Но планът му така и не бе приложен на практика. Мъжете незабавно го обкръжиха от всички страни. Двама от тях минаха от дясната му страна, за да му препречат пътя към лампата. Нападателите го гледаха съсредоточено през прорезите на скиорските маски, сякаш знаеха точно кой е и бяха инструктирани да не рискуват. Пръстите им докосваха спусъците, предпазителите на оръжията бяха свалени на позиция за стрелба. Бен не се съмняваше, че при първото по-рязко движение ще го застрелят на място.
— Завържете го — каза един от мъжете. Явно беше командирът на екипа.
Двама от маскираните веднага се приближиха от двете страни на Бен, като продължаваха да го държат на прицел.
Командирът вдигна към устата си миниатюрния микрофон, закрепен на яката му.
— Обектът е заловен. Идвайте.
В същия миг Бен чу глухото боботене на хеликоптер.
Мъжът вляво от него извади дебела пластмасова връзка, притисна дулото на пистолета си в тила на Бен и го хвана за китката. Движенията му бяха плавни и отработени. Цялата операция се осъществяваше с изключителна прецизност.