Хеликоптерът направи остър завой и се насочи към морето, приблизително в посока югозапад. Бен изви шия назад към отдалечаващата се брегова ивица, осеяна със светлинки на къщи. Помисли си за Джуд. Сигурно беше някъде там и щеше да намери начин да се прибере у дома.
Той се обърна към командира.
— Можете да свалите маските. Няма да ви се смея.
— Накарай го да млъкне — каза командирът на един от мъжете, който се надигна и пристъпи към Бен със злобна усмивка и руло широка лепенка в ръка.
— Някой ще ми обясни ли какво става? — попита Бен, но онзи бързо приключи разговора, като му залепи устата и сложи качулка върху главата му.
Беше невъзможно да прецени накъде го водят. Бен знаеше, че обсегът на действие на „Бел UH-1“ е около 500 километра, следователно крайната им цел се намираше най-много на половината от това разстояние. Той очерта мислено един полукръг с този радиус на картата; получи се голям участък от континенталната територия на Съединените щати, простиращ се от Ню Йорк на юг до Ню Хемпшър на север.
След час Бен усети, че хеликоптерът се снижава за кацане. Когато се приземи, наоколо цареше суматоха. Вратата се отвори и през тъканта на качулката му проникна светлина. Силни ръце го извлякоха навън и го подкараха напред по твърда земя. Прониза го леден вятър, който престана, когато го въведоха в някаква сграда. Пространството беше широко и във въздуха ехтяха гласове.
— Насам, нещастнико — каза дрезгаво някой в ухото му и го дръпна настрани.
Въпреки че не можеше да ги види, Бен усещаше насочените към него дула. Някъде отпред се отваряха врати и се затваряха отново с трясък. Накрая го бутнаха надолу по късо стълбище. Качулката бе свалена от главата му и той премигна на ослепителната светлина от фенерче. Невидима ръка откъсна грубо лепенката от устата му, острие на нож преряза пластмасовата връзка около китките му.
— Приятни сънища, глупако — каза същият дрезгав глас, после нещо го удари в тила и Бен загуби съзнание.
60
Събуди се на твърдия каменен под, треперещ от студ и сляп в тъмнината. Главата му пулсираше. Посегна към тила си и напипа засъхналата кръв на мястото, където го бяха ударили. Изправи се и зачака очите му да се нагодят към почти пълния мрак. Каменната му килия беше тясна, без прозорци. На едната стена бе монтиран дървен нар, а на другата — мивка и примитивна тоалетна.
Влажният застоял въздух му подсказа, че се намира под земята. Джобовете му бяха изпразнени, но часовникът все още беше на ръката му. Мъждукащият циферблат показваше малко след четири сутринта на 24 декември.
Той седна на нара и подпря в длани пулсиращата си глава. Опита се да изпразни съзнанието си, но мислите се блъскаха една през друга в черепната му кутия. Непрекъснато чуваше гласа на Брук и се питаше дали някога ще я види отново. Тревожеше се за Джуд, който бе останал сам на Мартас Винярд. Вярваше, че той все някак ще се добере до Едгартаун, където ще може да изтегли пари от някой банкомат. Ако успееше да събере достатъчно, за да вземе ферибота до континента, от там щеше да позвъни на Роби или на баща му…
Всевъзможни сценарии преминаваха за кой ли път през главата му. Тъй или иначе, Джуд щеше да се оправи. Трябваше да се оправи.
Часовете се влачеха. Постепенно главоболието му отшумя, останаха само умората и безпокойството. В осем часа сутринта килията му беше все така тъмна. Мислите му блуждаеха. Постепенно клепачите му започнаха да се затварят, ангелите на съня идваха, за да го отнесат далече…
В този момент вратата на килията се отвори с трясък. Бен подскочи. Трима мъже нахълтаха в тясното пространство.
— Ставай, сънливецо! — провикна се груб глас.
Той премигна. Беше сигурен, че е заспал преди минути, но часовникът му показваше единайсет. Надигна се бавно на крака, схванат от коравия нар. Двама от пазачите го сграбчиха за ръцете и го поведоха към вратата, зад която се виждаше слабо осветен коридор; третият го държеше на мушка с пистолета си. И тримата носеха дебели якета и ръкавици.
За пръв път Бен успя да огледа мястото, където го бяха довели. Коридорът към килията му беше тесен, по грубите стени бе избила влага. Минаха през поредица от врати и завои, след което се изкачиха по едно стълбище. Най-после Бен си пое глътка свеж въздух. Предводителят отвори последната врата и ярката дневна светлина накара Бен да замижи. Той се спря на място; леден вятър нахлу в дробовете му. Пред очите му се разкри невероятна гледка.