Уесли изкрещя.
Последва още един приглушен изстрел. И още един.
Този път Уесли видя попаденията на куршумите и вече знаеше, че с нищо не може да помогне на бедния Колман. Скочи от креслото си, грабна черния калъф и хукна като заек към страничния изход. Едрият мъж с кожения шлифер се опита да го спре, но залегна зад канапето в мига, когато смъртно раненият Колман натисна повторно спусъка на пушката и проби огромна дупка в облегалката на скъпата антична мебел.
В следващите секунди върху Колман се изсипа градушка от куршуми. Той беше мъртъв още преди пушката да бе паднала от ръцете му.
Междувременно Уесли, стиснал скъпоценния черен калъф, тичаше по коридора, сякаш подгонен от призраци. Чу как вратата зад гърба му се отваря с трясък и долови бързите стъпки на двамата мъже. Страхът удвои силите му, той изкачи тичешком стълбището, профуча по следващия коридор и стигна до вратата.
Аварийното скривалище бе построено преди няколко години точно за такива ситуации. Уесли бе възложил на Колман да организира всичко, след което бе подписал чека и бе забравил за случая. Беше истинско чудо, че сега успя да си припомни гласовата парола за автоматичната врата.
— Барбароса!
Шестте резета от кована стомана се отвориха с глухо изщракване. Уесли се втурна в скривалището, а блиндираната врата се затвори и заключи зад гърба му.
Беше в безопасност. И най-важното, бе взел със себе си меча. Уесли се облегна на стената, останал без дъх. Отвън се чуваха приглушените ругатни на преследвачите му. За пръв път в живота си Уесли Холанд благодари на Бог за модерните технологии. Ако трябваше да прерови джобовете си за ключ, със сигурност щяха да го спипат. Дали биха го убили веднага, или щяха да го измъчват, докато им посочи калъфа с меча?
Уесли с мъка се добра до контролния пулт и се втренчи в стената от екрани, на които се виждаше всяко кътче от голямата къща. Той зърна трупа на Абигейл в кухнята. Хюбърт и Колман лежаха безжизнено в салона. Кръвта им изглеждаше неестествено ярка.
Усети как му прилошава и извърна поглед встрани, към другите монитори. Обзети от ярост, убийците се лутаха от стая в стая. Сигурно знаеха, че се състезават с времето, но явно вярваха, че все още могат да открият плячката си в имението „Уитуърт“.
Ако имаха капка разум обаче, не биха останали твърде дълго. Уесли вдигна телефона и набра 911. Разговорът му с полицейския диспечер беше припрян, но недвусмислен и той затвори телефона, след като се увери, че патрулните коли вече са на път. После преглътна мъката си и събра сили, за да направи едно още по-важно обаждане.
От другата страна на океана Саймън Аръндел вдигна телефона на второто позвъняване, което го изтръгна от дълбокия сън.
— Саймън? — каза познат глас.
— Уесли, тук е три сутринта — промърмори Саймън и прокара длан през лицето си.
Бяха си легнали късно и главата му още се въртеше от изпитото уиски. Очевидно годините не се бяха отразили ни най-малко върху алкохолните навици на госта му. Микаела спеше дълбоко, тялото й се повдигаше и спускаше ритмично под одеялото до него.
— Слушай внимателно — изсъска американецът в ухото му. — Случи се нещо.
Саймън се опита да проясни съзнанието си. Като внимаваше да не събуди Микаела, се надигна от леглото и спусна крака на пода.
— Задръж така, Уесли. — Той прекоси тъмната спалня, влезе в банята и затвори безшумно вратата след себе си. — Е, казвай. Какво се е случило?
— Търсят меча.
— Какво? Кой?
— Въоръжените мъже, които нахлуха в къщата ми тази вечер. Или човекът, платил им да дойдат тук и да го откраднат.
Саймън се отпусна тежко върху ръба на ваната. Беше парализиран от ужас.
— Господи! Добре ли си?
— Аз съм в безопасност. Всеки момент ще дойде полиция. — Гласът на Уесли трепереше от вълнение. — Застреляха Колман. — Той замълча, обхванат от прилив на скръб. — Мъртъв е, Саймън.
— Мъртъв?
— Да. Хюбърт и Абигейл също.
Сърцето на Саймън биеше като лудо. Той го усещаше как тупти в основата на шията. Внезапно изпита нужда да зарови глава в тоалетната чиния и да повърне.
Онова, което Фабрис бе споделил с него малко преди смъртта си, щеше да се окаже вярно. Някой действително проявяваше нездравословен интерес към изследванията, които те толкова усилено се стараеха да запазят в тайна. Някой наистина беше по следите им.