Видението го накара да потръпне и да отвори очи. Бен изруга наум, че е допуснал подобна абсурдна романтична представа да проникне в съзнанието му. Брук — съпруга на енорийски свещеник? Сигурно полудяваше. Та тя бе толкова различна от Микаела, колкото Бен от Саймън. Само ако й споменеше нещо такова, щеше да му се изсмее в лицето.
Но Брук и без това нямаше да поиска да го види повече.
— Ти си глупак, Бен Хоуп — каза на глас той.
За да разпръсне мрака в душата си, направи още една бърза серия лицеви опори, осемдесет без почивка. Мускулите му затрепериха от болка, тениската му залепна за кожата.
След като си взе душ, се облече и излезе навън в мразовитото утро. Пресече двора на къщата до паркирания ленд ровър.
— Нека се опитам да позная какво ти е — заяви той и вдигна очукания матовозелен капак, готов да поизцапа ръцете си.
Беше прекарал дълго време там, когато чу стъпки по чакъла и вдигна глава. Микаела идваше към него с порцеланова чаша в ръка, от която се носеше пара.
— Донесох ти кафе — каза тя и постави чашата върху калника на ленд ровъра. — Как успя да се омажеш така? — Протегна ръка, докосна го по бузата и погледна намръщено върховете на пръстите си, които бяха станали черни. — Уф, гадост. Поне откри ли проблема?
— Джеф беше прав — отвърна Бен. — Сбърках, че не взех друга кола.
Микаела беше достатъчно тактична, за да не го дразни допълнително с ехидни забележки.
— Ще я оправиш ли? — попита тя, като надничаше през рамото му.
— Трябват ми резервни части — каза Бен.
— Остави го за после. Ела вътре и ще ти приготвя най-хубавия омлет, който някога си опитвал.
— Кафето ми стига — протестира той.
— Моля те! Все пак си на почивка. Всичко е прясно, местно производство. Яйцата са снесени вчера, купуваме ги същия ден от съседите. Не можеш да ми откажеш.
Бен отстъпи. След като се изми от мръсотията, се зае с омлета, който наистина беше изумително вкусен — с органично масло, щипка морска сол и току-що смлян черен пипер.
— Стори ми се, че Саймън излезе рано тази сутрин — каза той, докато дъвчеше.
— Трябваше да замине за Оксфорд, ще даде интервю по радиото — обясни Микаела и отпи от чая си. Омлетът беше само за Бен; тя се опитваше да пази диета.
— Май наистина е знаменитост.
— Човек с мисия, повел еднолична борба срещу упадъка на Църквата.
— Толкова ли е западнала? — попита Бен.
— Изглежда, не си много в течение на нещата.
— Само донякъде — призна Бен.
Но и той усещаше признаците, както във Франция, така и в Англия. Катинарите на църковните врати. Замлъкналите камбани. Занемарените сгради с решетки на прозорците, за да не чупят вандали безценните стъклописи, чиято красота се оценяваше от все по-малко хора.
— Саймън е твърдо решен да влее младост и енергия в християнската вяра. Това са собствените му думи. Бог ни е свидетел, че е нужен човек с неговия ентусиазъм, за да й постави спасителна инжекция. Иначе всичко ще се разпадне. И вярата, и институцията, и църковните сгради. Когато бащата на Саймън почина преди три години, му остави близо четиристотин хиляди британски лири. Саймън дари и последното пени за реставрация на църкви. Но както твърди той самият, църквата не струва нищо без хората в нея. Затова не спира да се бори. Често работи по повече от дванайсет часа на ден. Когато не е в църквата, дава интервюта по радиото и телевизията. Води блог и участва в социалните мрежи. Полага огромни усилия, за да популяризира Христовото учение пред съвременната публика. И го прави с невероятна отдаденост.
— Явно е доста енергичен — каза Бен с пълна уста.
— Дори представа нямаш, Бен. Минаха времената, когато енорийският свещеник водеше спокоен живот в своето уютно кътче. Англиканската църква изнемогва за пари, възрастните свещеници ги пенсионират, а нови попълнения няма. Саймън е принуден да служи в три църкви и постоянно се разкъсва между тях. Някои от колегите му имат и повече, но досега никой не е успял да привлече толкова посетители, колкото него. Той е просто изумителен! Не мога да си обясня как намира време да събере материали за книгата си.
— Каква книга пише? — попита Бен, докато й помагаше да раздигне масата.
— Знам само заглавието — отвърна Микаела и прибра чиниите в шкафа. — И то само защото веднъж Саймън беше забравил разпечатаната титулна страница върху бюрото си. Казва се „Свещеният меч“.