Но това не се случи. Уесли успя да прескочи оградата заедно с калъфа и затича през преспите към шосето. На два пъти се подхлъзна и падна в мръсните купчини полуразтопен сняг покрай банкета, поглеждайки с ужас през рамо. Дъхът му излизаше на дрезгави хрипове от гърлото, но той не спираше. За пръв път от изобретяването на мобилните телефони съжали, че няма такъв, за да позвъни за помощ.
Едва ли можеше да отиде далече. Всеки миг убийците щяха да открият, че е избягал, да се качат в колата си и да го последват. После щяха да го завържат, да насочат пистолетите си към него и да го ликвидират.
Плътният басов звук на клаксон го извади от кошмара. Той се обърна и видя грамадната хромирана решетка на тежък камион, който спираше с остро свистене на гумите. Уесли пусна калъфа на земята и започна да маха като обезумял.
— Помощ! — извика с последни сили той. — Помощ!
Шофьорът отвори вратата и му се ухили с редките си зъби.
— На стоп ли си тръгнал, старче? Качвай се, какво чакаш!
9
Когато Саймън се върна от църковните си ангажименти, навън вече бе паднал мрак и наближаваше време да тръгват за планираната вечеря в „Старата мелница“. Тримата се бяха събрали в антрето на къщата и тъкмо излизаха навън, когато телефонът иззвъня.
— Само дано да не е досадният архидякон — каза Саймън и вдигна слушалката. — О, ти ли си, Бърти? Наистина ли? Колко бързо се справи само! Да, той много ще се зарадва. Ще минем още сега.
Хора като Бърти определено бяха на изчезване в днешно време. Бен не можеше да повярва колко добре върви колата му, докато следваше лотуса по краткия път между гаража на Бърти и ресторанта. Старият механик бе настроил радиото на местна станция и Бен слушаше разсеяно. Изведнъж входът на ресторанта се появи между дърветата и той спря зад лотуса на осветения паркинг.
Името на заведението бе добре избрано. Силуетът на старата каменна мелница се очертаваше на звездното небе, но самият ресторант беше модерна сграда с големи прозорци, от които се разкриваше гледка към околните гористи хълмове. Домакините на Бен го въведоха вътре и минаха покрай бара, където една усмихната келнерка ги посрещна с думите: „Здравейте, отче, здравейте, госпожо Аръндел!“, и ги поведе през сводестата врата към оживения ресторант. Помещението бе украсено с разноцветни коледни светлини и бляскави гирлянди, в единия ъгъл имаше огромна елха. Карираните покривки по масите придаваха на заведението топлина и уют. От тонколоните се носеше гласът на Бинг Кросби.
— Добре че запазихме маса предварително — извика Микаела, за да заглуши глъчката. — Сигурно е била последната.
— По дяволите! — промърмори Саймън, като се потупа по джоба. — Май съм си забравил телефона в другия панталон.
— Е, тази вечер няма да ти трябва, скъпи — заяви Микаела и дискретно завъртя очи към Бен, сякаш за да му каже: „Виждаш ли какво имам предвид?“.
Докато пресичаха ресторанта, няколко жени на средна възраст, скупчени около отрупана с напитки маса, ги посрещнаха в хор с думите: „Здравейте, отче!“. Саймън им помаха.
— Дамският клуб по бадминтон — прошепна той на Бен.
— И всички са страстни почитателки на съпруга ми — добави Микаела. — Особено Петра Норингтън.
— О, я стига!
— Вярно е! Тя те боготвори, издигнала те е в култ. Смята, че си съвършеният мъж. Виж я само как те гледа иззад чашата си. Като изрусена тарантула.
— Глупости! — протестира Саймън.
Тримата заеха местата си около масата. Бен беше с гръб към сводестата врата и бара. Вдясно, през огромния прозорец, се открояваха паркингът и гората зад него.
Келнерката взе поръчката им за питиета. Микаела искаше бяло, а Бен — чаша трапезно червено вино.
— Аз няма да пия — каза Саймън. — Боя се, че ако близна алкохол тази вечер, мигрената ми отново ще се събуди.
— Пак ли? — намръщи се Микаела.
После си поръчаха основните ястия — печена патица за Бен по препоръка на Саймън, който си взе същото, и стек от сьомга за Микаела. Обслужването беше бързо, а храната — отлична. Докато вечеряха, от масата на дамския клуб зад гърба на Бен често се чуваше бурен женски смях. Саймън отпиваше замислено от минералната си вода, а Микаела за пореден път изрази твърдото си убеждение, че ги очаква снежна Коледа.
Бен се чудеше какво ли се бе опитал да му каже Саймън по-рано. Смяташе да повдигне отново темата, когато се върнеха в дома им и си сипеха чаша уиски преди лягане.