Тримата бяха преминали на десерта (пудинг със сливи за Саймън, шоколадова торта за Микаела и синьо сирене със солени бисквити за Бен, за да си допие виното), когато с крайчеца на окото си той забеляза тъмносиньото беемве, пристигнало на паркинга. Колата спря срещу лотуса и „Льо Крок“. Шофьорската врата се отвори, отвътре слезе висок едър мъж и тръгна към бара. Бен бързо забрави за него и се заслуша в разказа на Саймън за новия документален сериал, който му бяха предложили да води по телевизията.
— Отново скромничи — обади се Микаела. — Сериалът ще бъде нещо грандиозно. Продуцентската компания е инвестирала милиони и за нас е огромна чест, че избраха Саймън за водещ. — Тя се пресегна през масата и стисна дланта на мъжа си.
— За мен това е единствено възможност да разпространявам словото Божие — заяви Саймън. — Парите не ме интересуват. Ще даря и последното пени за реставриране на стари църкви, както направих с наследството от баща ми. Толкова много храмове са оставени да се рушат…
— Докато един ден не ги превърнат в „Макдоналдс“ — изсумтя презрително Микаела. — В такива времена живеем. Ще ми повярваш ли, че обиколих цял Оксфорд, за да намеря пощенски марки с изображение на Рождество? Всичко днес е с еленчета, шейнички и надписи „Весели празници“. Войнствените атеисти са твърдо решени да завладеят света.
— Може пък да успеем да преобърнем тенденцията — каза Саймън. — Със сигурност този сериал ще бъде голяма крачка напред.
— Кога започвате снимките? — попита Бен.
— В средата на февруари. Продуцентите още спорят за заглавието.
— „Християнството днес“ звучи тъкмо на място — отбеляза Микаела. — Ти какво мислиш? — обърна се тя към Бен.
Преди Бен да успее да отговори, в салона проблесна ярка светкавица. Една жена от клуба по бадминтон — същата кльощава дама с фалшив тен и наниз от перли на шията, която бе оглеждала похотливо Саймън — се бе изправила и снимаше приятелките си.
— Усмихнете се! — извика кокетно тя.
— О, само това не! — измърмори Микаела, когато жената се отдели от групата и се насочи към тях. — Идва насам. Здравей, Петра!
Очите на Петра Норингтън блестяха от вълнение. Тя се спря до масата им и седна до Саймън. Бен забеляза как лицето на Микаела помръква.
— Страхотна рокля, Микаела! — изчурулика Петра, без да отделя вниманието си от съпруга й, и дискретно огледа Бен.
Той извърна лице и се усмихна на себе си.
— Благодаря — заяви хладно Микаела и представи Бен като техен стар приятел.
Очите на Петра продължаваха да искрят.
— А къде е хубавият ви син? Ще си идва ли за Коледа, дяволчето?
— В Корнуол, със своя приятел Роби — обясни Микаела.
— О! — възкликна презрително Петра. — Там бил значи!
Саймън погледна Микаела и повдигна вежди.
— Аз пък си мислех, че ще си дойде направо у дома от Нова Зеландия.
— Казах ти, че има други планове, скъпи! — напомни му търпеливо Микаела.
— Корнуол? Значи е в онази полусрутена стара ферма? Какво търси на това място?
— Да не преувеличаваме — заяви Микаела. — Малко е занемарена, наистина, но пък той обожава да ходи там с приятелите си.
Саймън изпъшка разочаровано.
— Може ли да ви направя една снимка? — намеси се Петра и размаха фотоапарата си, сякаш беше пистолет. — За коледния албум на клуба.
— Щом настояваш — отвърна хладно Микаела.
Бен също не беше във възторг.
— Усмихнете се! — извика Петра и светкавицата й блесна.
Тя погледна часовника си, намръщи се и се извини, че трябва да се прибира заради някой си Били. Последва кратко сбогуване и размяна на любезности от сорта на „Приятно ми беше“ и „Весела Коледа, ако не се видим дотогава“. Петра изпрати въздушни целувки на дамите от клуба и изтича навън към чисто новото си лъскаво волво.
— Е, май е време и ние да се ориентираме към къщи — каза Саймън и поиска сметката.
— Аз черпя — намеси се Бен и извади портфейла си.
— В никакъв случай!
— Това е най-малкото, с което мога да ви се отблагодаря за гостоприемството.
Двамата още спореха кой да плати, когато отвън се чу стържещ звук от огъване на ламарина.
— А така! — възкликна Микаела, като надникна през прозореца. — Петра току-що си удари колата. Пада й се на тая тъпа кучка.