— Микаела! — изсъска Саймън.
Бен погледна навън. Задната част на волвото бе потънала дълбоко в предницата на тъмносиньото беемве. Върху асфалта бяха нападали парченца стъкло.
Петра слезе несръчно от колата, притисна с длан устата си при вида на щетите и изтича обратно в ресторанта. Откъм бара долетя гласът й:
— Извинете, ваше ли е онова беемве отвън? Толкова съжалявам! Мисля, че го блъснах на заден ход.
Някакъв мъж отговори:
— Не се притеснявайте. Няма проблем.
— Но аз счупих левия ви фар! — Гласът на Петра беше станал писклив от напрежение. — Каква съм глупачка! Бързах и не се огледах. Но ако ми дадете нужната информация, още утре ще пиша на застрахователя…
— Забравете за това — прекъсна я мъжът. Тонът му беше равен, но твърд.
— Моля?
— Чухте ме. Няма проблем. — Този път той звучеше раздразнено.
— Но така или иначе трябва да им съобщя…
— Глуха ли си, жено? Казах да забравиш за случилото се.
Междувременно келнерката бе донесла сметката и Бен й подаде няколко банкноти, като я помоли да задържи рестото. Около масата на бадминтонистките се бе възцарила мъртвешка тишина; те бяха чули спора между невидимия господин на бара и Петра Норингтън, която вече се отдалечаваше нацупено към волвото си.
— Какво стана? — попита Микаела. — Онзи тип се държа доста нахално.
Саймън пожела „лека нощ“ на дамите от клуба и тримата излязоха от ресторанта. Когато стигнаха до колата си, волвото бе изчезнало. Удареното беемве също.
10
— Ще се видим у дома — провикна се Саймън, вече седнал зад волана на лотуса. Докато затваряше вратата, той изгледа Бен многозначително, сякаш за да му каже: „Там ще си довършим разговора“.
Бен запали „Льо Крок“ и потрепери от струята леден въздух, с която го обля повреденият климатик. Снежни облаци закриваха звездите, тревните площи около пътя бяха потънали в скреж, който блестеше на светлината на фаровете. Ако температурата паднеше с още половин градус, шосето щеше да се заледи.
Колкото и добре да се държеше след магическата намеса на Бърти, ленд ровърът не беше спортна кола. Бен нямаше шанс да следва лотуса, особено след като Саймън бе решил да настъпи здраво газта. Ниско разположените му стопове се скриваха от погледа на Бен след всеки завой и го принуждаваха да ускорява, за да не изостане. На дългия наклон преди Литъл Дентън двигателят на ленд ровъра се задъха, оборотите паднаха и Бен се отказа от състезанието. Превключи на по-ниска скорост, като добродушно наруга Саймън за безразсъдното му шофиране.
Далече напред лотусът изкачи грациозно билото и изчезна от другата страна. Бен се усмихна на лудориите на приятеля си. Въпреки налегналите го грижи, каквито и да бяха те, Саймън все още бе способен да се радва на живота. Той леко му завиждаше за това.
Ленд ровърът наближаваше върха на хълма, когато на хоризонта се появи ореол от ярка бяла светлина, избухна в ослепителна светкавица и принуди Бен да извърне поглед. Иззад билото изскочи силует на голям автомобил, който се носеше стремително в обратната посока. Двигателят ревеше силно и измъчено, сякаш шофьорът бе натиснал докрай газта. Колата бе развила толкова висока скорост, че за миг четирите й колела се отлепиха от пътната настилка и тя полетя във въздуха надолу по склона, който Бен току-що бе изкачил.
Бен запримигва, за да проясни зрението си, като се взираше напрегнато през предното стъкло на ленд ровъра. За кратката частица от секундата, в която се разви всичко, той забеляза нещо странно около бясно препускащата кола: единият от двойката фарове вляво не работеше; насреща му блестяха три светлини вместо обичайните четири. Но в следващия момент колата отмина и стоповете й се отдалечиха бързо в огледалото за обратно виждане.
— Идиот — промърмори Бен.
Беше изкачил хълма и започваше да ускорява по надолнището. Не очакваше да види лотуса някъде напред и не се изненада от пустото шосе. Саймън несъмнено бе изминал серпентините до подножието на хълма и сигурно наближаваше покрайнините на селото.
Тъй като не искаше да форсира излишно стария ленд ровър, Бен взе бавно завоите и намали още повече преди тесния мост над реката.
Тогава изведнъж забеляза следите от гуми, които се виеха по пътното платно като две черни змии.
И огромната дупка в каменната стена.