Бен удари спирачки и ленд ровърът спря със занасяне пред входа на моста. Сърцето му биеше като лудо, инстинктът му подсказваше, че се е случило най-лошото. Той скочи от колата и се затича към назъбената дупка в каменната стена.
Когато се наведе над буйната река, от гърдите му се изтръгна задавен вик.
По заскрежения речен бряг имаше разпилени камъни и отломки. Задницата на лотуса стърчеше над водата, но бързото течение заливаше покрива. Фаровете още светеха, като разпръскваха ярко сияние под водната повърхност. От Саймън и Микаела нямаше и следа.
Дълбока, страховита тишина обвиваше като саван света наоколо. Бен я познаваше твърде добре. Беше абсолютният покой, който настъпва само в присъствието на смъртта.
Той смъкна припряно коженото си яке, събу обувките си и без колебание се хвърли в реката. Шокът от допира с ледената вода го зашемети и скова сърцето му, силното течение едва не го отнесе. От водното налягане ушите му пищяха, докато плуваше с всички сили към потъналия автомобил. Клиновидната предница на лотуса беше заровена в кал и камънаци, напълно разрушена от удара. Предното стъкло се бе превърнало в белезникава паяжина от пукнатини. Все още привързани с коланите си за седалките, Бен различи две тела, вероятно на Саймън и Микаела. Отвътре не се долавяше никакво движение. Мехурчета излязоха от устата му, когато извика имената им.
В този момент фаровете на лотуса угаснаха, водата бе предизвикала късо съединение в акумулатора. Речните дълбини потънаха в мрак. Бен усети как го обзема паника; сърцето му заби още по-бързо. Пипнешком заобиколи колата и натисна дръжката на шофьорската врата. Тя не помръдваше. Или беше заключена, или налягането между вътрешността на колата и околното пространство не се беше изравнило. Следователно в купето все още имаше въздух. Бен знаеше, че са нужни две-три минути, за да може водата да изпълни докрай потънал автомобил. Вероятно за двамата съществуваше надежда, но всяка секунда беше ценна. Налягането в дробовете на Бен се повишаваше бързо, с всеки изминал момент пулсът му се ускоряваше, започна да го обзема кислороден глад.
Той се покатери върху смачкания преден капак и заблъска с юмрук по напуканото стъкло. Не усещаше болка, само смътно си даваше сметка за раните по ръката си. Стъклото поддаде навътре и през него избликна гейзер от въздушни мехурчета. Бен пъхна двете си ръце през пролуката и като се подпираше с крака върху капака, напрегна всичките си сили и изтръгна стъклото. Зрението му вече свикваше с тъмнината и той разпозна силуетите на Саймън и Микаела.
Колко време бяха прекарали под водата? Деветдесет секунди? Две минути?
Вцепенен от студа, блъскан и подмятан от силното течение, Бен захвърли стъклото встрани и се гмурна в купето.
Беше виждал достатъчно трупове през живота си, за да разбере от пръв поглед, че с Микаела е свършено. Остарелият предпазен колан не бе успял да я защити, а в лотуса липсваха въздушни възглавници. Ето защо тялото й се бе люшнало напред от сблъсъка и главата й се бе ударила в арматурното табло. Около смачкания й череп плуваше тъмен облак от кръв.
Саймън се бореше, но силите го напускаха. Внезапно отвори очи и видя Бен. Тялото му се бе спряло във волана. Гръдният му кош със сигурност бе премазан, но той още беше жив. Бен затърси трескаво закопчалката на колана. Дробовете му се пръскаха. Движенията му бяха хаотични. Само без паника. Иначе и двамата ще умрете в тази река.
Треперещите му пръсти намериха закопчалката и освободиха колана. Той го отметна встрани и сграбчи с две ръце Саймън. Нова серия мехурчета изскочиха от устата му, докато напрягаше сили, за да повдигне приятеля си и да го извлече навън през отвора. Прехвърлил едната му ръка около шията си, той се оттласна от предния капак на колата, като се опитваше да изплува с тежкия си товар към повърхността. На по-малко от метър над главата си забеляза светли отблясъци. Бяха толкова близо и същевременно толкова далече. Чувстваше се изнемощял.
Беше прекарал под вода две минути и половина. Може би три. Щеше да се удави.
Само без паника.
Откъде дойдоха силите му за този решителен, отчаян напън, Бен така и не проумя. Когато главата му се подаде над водата, той изпусна с хриптене последния въздух от дробовете си и вдиша жадно, за да ги изпълни докрай. Стори му се, че откъм брега се чуват викове. Горе на моста имаше движение и светлини. Наоколо беше пълно с хора. Бен не разбираше какво му говорят. Гребеше с едната ръка, като стискаше Саймън с другата и държеше главата си над повърхността.