Изведнъж усети мека кал под краката си. Тръстики дращеха лицето и ръцете му. Той изкрещя и повлече безжизненото тяло на Саймън към брега, където двама шофьори, минали случайно по моста, го посрещнаха с насърчителни викове. Те сграбчиха Саймън за китките и го извадиха от водата. Бен прегази през лепкавата кал и коленичи до приятеля си. Обърна го настрани, за да изтече речната вода от дробовете му, и извика името му. Двамата мъже го наблюдаваха мълчаливо.
Очите на Саймън бяха затворени. Лицето му беше бяло на фаровете от моста, мократа му коса бе залепнала за челото. От ъгълчетата на устните му бликаше кръв, стичаше се по бузите му и капеше на земята. В далечината се появиха още фарове. Откъм хоризонта се зададоха пулсиращи сини светлини, придружени от вой на сирени.
Пулсът на Саймън беше едва доловим. Бен се надвеси безпомощно над него и опипа с ужас хлътналия му навътре гръден кош. Ребрата му бяха смачкани от удара и Бен знаеше, че всякакви опити за съживяване чрез масаж на сърдечния мускул ще го убият мигновено.
Саймън отвори очи и за миг се втренчи в Бен. Раздвижи устните си, сякаш се опитваше да каже нещо. Ръката му потрепери, вдигна се нагоре и леко стисна Бен за лакътя.
— Джуд… — Гласът му беше предсмъртен шепот. Очите му гледаха умоляващо Бен.
После се затвориха отново.
— Саймън! — Бен потърси пулса му. Този път не усети нищо. Искаше да го раздруса, да го удари, да го върне към живота. — Саймън!
Първата линейка спря със свирене на гуми пред моста и обля всичко в пулсираща синя светлина. Сирената й заглушаваше шепота на нарастващата тълпа от шокирани наблюдатели. Отвътре слязоха група парамедици и се затичаха към брега с оборудването си за бърза помощ. Бен се дръпна встрани. Те поставиха дефибрилатор върху хлътналия гръден кош на Саймън и приложиха първия електрошок в отчаян опит да го съживят. Гръбнакът му се изви в болезнен гърч, сякаш той се мъчеше да стане от земята. Но Бен знаеше, че е твърде късно.
— Няма пулс — каза един от парамедиците.
Приложиха втори електрошок. Тялото на Саймън се сгърчи отново и се отпусна безжизнено. Лицето му беше бледо като порцелан, очите му гледаха изцъклено нагоре.
— Няма пулс — повтори парамедикът.
— Боя се, че човекът си отиде — заяви друг. — Нищо повече не може да се направи.
Отново беше завалял сняг. От черното небе падаха ледени кристалчета и се оцветяваха в синьо от проблясващите светлини на линейките. Бен наблюдаваше как снежинките се трупат върху тялото на приятеля му. Обърна се, погледна към потъналата кола и си помисли за Микаела. Сбогува се мълчаливо и с двамата.
Пред моста беше пристигнала втора линейка, придружена от полицейски микробус. Полицаите започнаха да извеждат зяпачите от зоната на произшествието. Навсякъде се чуваха гласове и припукваха радиостанции. Някаква жена плачеше на рамото на мъжа си.
Всичко се случваше като насън. Аварийните екипи наобиколиха катастрофиралия лотус и се опитаха да извадят трупа на Микаела. Вече бе станало ясно, че линейките са дошли, за да откарат два трупа. Нямаше нужда от бързане.
Минаха няколко минути, преди Бен да усети сковаващия студ и раните по ръцете си. Парамедиците го прегледаха за признаци на хипотермия — завален говор, дезориентираност, виене на свят. От мократа му коса капеше вода върху термичното одеяло, с което го бяха завили. Седнал в отворената задна част на трета линейка, той наблюдаваше сцената, сякаш се намираше на милиони километри от нея. Отговаряше механично на въпросите на полицаите, докато чакаше да го откарат в болница. Име, адрес, професия, връзка с починалите. Каза им какво бе видял. Описа колата, профучала покрай него откъм моста, отбеляза, че единият й фар му се е сторил счупен.
На въпроса дали бе станал свидетел на сблъсък между двата автомобила Бен отвърна отрицателно.
Но постепенно в съзнанието му започваха да се оформят хипотези за инцидента: двете коли се бяха срещнали на тесния път преди моста. Непознатият шофьор бе свил встрани, за да избегне движещия се с голяма скорост лотус, и бе закачил с фара си каменната стена покрай шосето. Саймън бе полетял в противоположната посока и бе изгубил управление. Изпаднал в паника, другият бе избягал от местопроизшествието. Или пък изобщо не бе забелязал какво се е случило.
А може би нещата се бяха развили по различен начин. Бен си помисли за следите от гуми на пътя преди моста. Вероятно онази кола бе чакала в засада характерния силует на лотуса да се приближи по склона. После шофьорът, издебнал подходящия момент, бе дал газ, за да пресече пътя на Саймън и да го принуди да свие встрани и да катастрофира.