Бен се сети за инцидента на паркинга пред ресторанта. За счупения фар на беемвето. За държанието на собственика му. Явно беше човек, който не искаше да го занимават с дреболии. Или пък държеше да не привлича внимание върху себе си.
Той обаче не сподели подозренията си с ченгетата.
През мъглата, обгърнала мислите му, чу как един от полицаите го пита за най-близките роднини на починалите. Спомни си, че родителите на Микаела се бяха преместили да живеят в Антигуа. За семейството на Саймън не знаеше нищо.
— Имат син — отвърна той. Не можеше да се насили да използва минало време. — Джуд Аръндел. В момента е в Корнуол с приятели.
— Ще трябва да му се обадим — каза полицаят.
— Няма да го откриете лесно — заяви Бен и обеща, че лично ще информира Джуд.
След като го оставиха на мира, той поседя още малко в линейката и се загледа в парамедиците, които прибираха оборудването си. Нямаше никакво намерение да стъпи в болница тази вечер. Достатъчно болници бе виждал през живота си. Когато линейките със Саймън и Микаела потеглиха една след друга, Бен се измъкна незабелязано и се приближи до ленд ровъра, преместен от полицаите встрани от пътя. Снегът се усилваше и покриваше всичко с бяла пелена.
Той се качи в джипа и пое обратно към къщата на енорийския свещеник. Нямаше къде другаде да отиде.
11
Светлините на къщата грееха примамливо в нощта, когато Бен слезе от ленд ровъра и закрачи бавно с мокрите си дрехи към входната врата. Спря за миг и надникна през прозореца на празната всекидневна. Видя блестящата коледна елха, която Саймън и Микаела бяха украсили, но не можеха да развалят; удобните мебели, които никога повече нямаше да използват.
Колкото по-ясно осъзнаваше случилото се, толкова по-ужасно се чувстваше.
Кучето излая отвътре. Бен бръкна в джоба си и извади ключа за пристройката. На същата връзка имаше и потъмнял месингов ключ от главния вход на къщата. Обзет от странното усещане, че влиза с взлом, той го вкара в ключалката и отвори вратата. Кучето седеше в коридора и го гледаше.
— Здрасти, Рошльо — каза тихо Бен. Животното наклони глава на една страна, видимо объркано, че господарите му не са дошли с госта. Бен пристъпи към него и го почеса зад ухото. — Няма да се върнат, приятелю. Много съжалявам.
Кучето изплези дългия си розов език и задиша тежко.
— Е, добре, ти идваш с мен — заяви Бен.
После зашляпа по коридора с подгизналите си обувки и отиде до вътрешната врата, водеща към пристройката. Къщата беше тиха и празна.
Треперещ от студ, той свали мокрите си дрехи в банята на пристройката и влезе под душа. Остана там дълго време с надеждата, че горещите струи ще отмият ужаса на преживяното. Очакваше, че когато излезе навън, всичко ще бъде постарому.
Но се лъжеше.
Бен машинално се избърса с хавлията, след което си облече сиво долнище на анцуг и поизносена тениска, измъкнати от пътната му чанта. Между дрехите си намери плоската бутилка с уиски и отпи две големи глътки. Това също не помогна. Отиде бос в малката всекидневна на пристройката, изгаси всички лампи и легна със затворени очи върху канапето. Помъчи се да не мисли за нищо, но не можеше да избяга от образите, които проблясваха в съзнанието му. Постоянно виждаше лицето на Саймън от онези последни мигове. Бледата му кожа, отчаянието в очите му. Също и Микаела, която седеше неподвижно в потъналата кола, ужасяващите кървящи рани по лицето и челото й.
В един момент бе вечерял с приятелите си, а в следващия те бяха изчезнали завинаги — като пламък на свещ, духнат от вятъра. На другата сутрин щеше да се сблъска с кошмарните последици от смъртта им. Тази нощ усещаше само празнота, от която му прилошаваше, все едно вътрешностите му бяха изстъргани с тъп нож.
Бен напипа бутилката в тъмното и изпи останалото в нея уиски. Глътка след глътка. Виденията започнаха да избледняват. Унесе се в странен, неспокоен сън, който сякаш продължаваше вечно и бе изпълнен с писъци на страдащи хора. Не можеше да им помогне, колкото и да се опитваше… Не бе в състояние да направи нищо.
Мускулите му се стегнаха и той рязко подскочи, объркан от необичайния звук, който бе пробил обвивката на съня му. Светещите зелени стрелки на водолазния му часовник показваха един без четвърт след полунощ. Бен спусна краката си на пода и наостри уши.