Докато Фабрис се препъваше в тъмното към капака в пода, за момент сърцето му се сви от страх, че Жак може да го е заковал или да е оставил някоя тежка машина отгоре. Но той си беше там, където го помнеше, позатрупан със слама и прахоляк. Треперещите му пръсти откриха ръба на капака и го повдигнаха със скърцане.
Отворът му се стори доста по-тесен от преди. След като провря с мъка широките си рамене, Фабрис усети пареща болка, сякаш острие на нож се бе впило в тила му. Сребърното кръстче, което носеше около врата си, се бе закачило на нещо и тънката верижка се бе скъсала. Но той нямаше време да ги търси. Затвори припряно капака над главата си и заслиза тромаво по дървената стълба в непрогледния мрак, като едва дишаше от ужас.
Това беше лудост. Та той, Фабрис Лалик, бе уважаван духовник, а не презрян беглец от закона. Не криеше нищо. Съвестта му беше също толкова чиста, колкото и професионалното му досие. Не му се налагаше да бяга от никого. И въпреки всичко някакъв непреодолим първичен инстинкт — тъй силен, че почти усещаше вкуса му между стиснатите си зъби — му подсказваше, че се намира в смъртна опасност.
Вратата на хамбара се отвори. Над главата му се чуха стъпки. Като че ли бяха трима. Лъчите на фенерчетата им подскачаха насам-натам и проникваха през цепнатините на пода, докато бързо и методично претърсваха помещението.
Но кои бяха тези мъже? Какво искаха? Фабрис преглътна, за да потисне паниката. Не смееше да диша. Страхуваше се, че ще чуят ударите на сърцето му. Направи крачка още по-навътре в мрака, далече от светлината на фенерчетата.
Нещо докосна китката му и той едва не извика от ужас. Плъх. Фабрис отблъсна противното същество и то се изкатери панически по подпорната греда, след което се провря през някаква дупка над главата му и се отдалечи по дървените дъски. Лъчите моментално се плъзнаха по посока на звука, като за миг се задържаха върху капака в пода, над който още се носеха частици прах.
Стъпките се приближиха.
— Плъх — чу се глас и Фабрис си даде сметка, че те разговарят на английски. — Няма го тук. Да вървим.
Свещеникът въздъхна от облекчение, когато долови как стъпките се отдалечават към вратата на хамбара. Мъжете си тръгваха. След като чуеше колата им да потегля, щеше да изчака няколко минути и да излезе от скривалището си. А после какво? Трябваше ли да се върне при фолксвагена? Или пък да си тръгне пеша и да извика полиция? Да изчака Жак да се прибере?
Внезапният звън на телефона му разцепи тишината и прекъсна мислите му. Фабрис бръкна в джоба си и го извади ужасен. Проклетият апарат пищеше като сирена, а треперещите му пръсти трескаво търсеха бутона за изключване. На екрана беше изписано името на човека, който му звънеше: Саймън Аръндел.
Най-после пронизителният звук замлъкна, но беше късно. Стъпките се връщаха, тежки и неумолими. През процепите нахлуваше светлината от фенерчетата. Той чу как капакът се повдига и един ослепителен лъч огря лицето му.
Отец Фабрис Лалик не беше борбена личност. През целия си съзнателен живот нито веднъж не се бе защитавал с груба сила, а съпротивата му срещу трима едри и мотивирани нападатели беше също толкова безполезна, колкото и уплашените му писъци: „Кои сте вие?“ и „Какво искате от мен?“, когато те го влачеха от хамбара към чакащия отвън мерцедес. След като му отнеха телефона, два чифта яки ръце го натъпкаха в багажника на колата и затръшнаха капака.
След секунди тялото на отец Фабрис подскачаше и се блъскаше в тясното пространство, докато колата се носеше по неравния черен път. В началото той удряше с юмруци по металния капак и крещеше с пълно гърло, но постепенно се отдаде на отчаянието и се сви на топка в тъмнината, безчувствен към движението на колата и хода на времето.
Едва когато капакът отново се отвори и мъжете се втренчиха безизразно в него, свещеникът си даде сметка, че пътуването е свършило. Те се наведоха и го издърпаха навън. Нощният въздух беше влажен и лепкав, под краката му имаше твърд бетон. Мерцедесът беше отбил в банкета на широко и пусто шосе. През мъглата, която се стелеше като дим над асфалта, Фабрис видя собствения си фолксваген, паркиран няколко метра по-назад.
Той отчаяно се взираше в лицата на похитителите си за най-малката следа от човечност, но не откри нищо.
— Кои сте вие? — попита задавено. — Какво ще стане с мен?