На няколко метра встрани от канапето, в отсрещния ъгъл на тъмната стая, кучето изръмжа гърлено и продължително. Тогава Бен разбра какво го бе събудило. Тъкмо се готвеше отново да си легне, когато долови още нещо.
От другата страна на вратата се чуваше глухо трополене. Звук от разместване на тежки предмети в къщата на свещеника.
Бен скочи от канапето, внезапно разбуден. Първата му мисъл беше, че Джуд Аръндел се е върнал от Корнуол. Понечи да запали осветлението, като се подготвяше психически за момента, в който щеше да съобщи на момчето за смъртта на двамата му родители.
Ала ръката му замръзна във въздуха, когато от къщата долетя друг шум — приглушен трясък от разцепване на дърво, сякаш някой разбиваше врата. След секунда нещо се удари в стената.
Рошльо отново изръмжа.
Бен се пресегна в тъмното и сложи ръка на главата му.
— Тихо, моето момче. Нека проверя какво става.
После пристъпи на пръсти до вътрешната врата, притисна ухо към нея и долови мъжки глас.
— Шшшт — прошепна той на кучето.
Нямаше време да се обува. Без да издаде звук, Бен отвори вратата и тръгна по коридора от другата страна.
До слуха му достигна още един глух удар, този път по-силен. Идваше по-отблизо, някъде от приземния етаж на къщата.
Крадешком, Бен запристъпва по посока на шума.
12
Малко мъже са посветени в тайните на тишината. Способността да се придвижваш бързо и незабелязано през всякакъв терен, да се сливаш с околната среда по всяко време е изкуство, което трябва да бъде усвоено и усъвършенствано посредством специализирано обучение и практика. А Бен Хоуп го бе овладял преди много години. Малцина от колегите му в специалните десантни части на Британската армия бяха успели да достигнат неговото ниво.
В основата на това изкуство е умението да стъпваш на правилните места. Подът на къщата беше от масивни дъбови дъски, но те се бяха поизкривили с времето и скърцаха при най-малкия допир. Бен се придържаше към ръбовете им, като опипваше предпазливо с пръстите на босите си крака за сглобки, които биха могли да се разместят под тежестта му. Дишането му беше бавно и отмерено, сърцето му биеше спокойно, а умът му бе изострен като на хищно животно. Когато дебнеш решителен и добре обучен противник, дори миризмата на страха ти е в състояние да те издаде.
Той се прокрадна напред в полумрака и се огледа за предмет, който би могъл да използва за самозащита. Домът на енорийския свещеник не изобилстваше от импровизирани оръжия. Очите му се спряха върху една висока дървена статуетка на масичката до стената. Вдигна я безшумно от мястото й. Масивното парче дърво прилягаше плътно в ръката му като къса бухалка.
До слуха му долетя поредният сподавен удар, последван от стържене на метал и силен трясък.
Както бе очаквал, кучето в пристройката избухна в яростен лай, заглушен от дебелите стени. Той не се притесни — натрапниците сигурно знаеха, че и най-близкият съсед е твърде далече, за да чуе шума. А и съзнанието, че кучето е заключено в друга част на къщата, щеше да приспи бдителността им. Именно това искаше Бен.
Полутъмният коридор пред него се вливаше в друг под формата на буквата „Т“. Вляво беше пълен мрак. От дясната страна през невидима врата зад ъгъла се процеждаше слаба светлина.
Бен пристъпи към ъгъла. Откъм източника на светлината долови мъжки глас, който промърмори нещо неясно. Той се спря и се заслуша, като се опитваше да пренебрегне лая на кучето. Дали бе чул същия глас преди малко? Трудно му беше да прецени. Не можеше да отгатне и броя на натрапниците в съседното помещение.
Бен се приближи по-плътно до ъгъла и опря гръб в стената, стиснал дървената фигура в ръката си. Вече виждаше вратата. Беше открехната на около два пръста, а светлината, която струеше през пролуката, огряваше разбитата рамка. Като внимаваше сянката му да не падне върху отсрещната стена, Бен пристъпи към вратата и надникна в стаята.
Беше кабинетът на Саймън. Навсякъде имаше рафтове, отрупани с книги. В средата на помещението бе поставено семпло бюро с плосък компютърен екран и безжична клавиатура. В далечния ъгъл, вграден в стената, се открояваше стоманен сейф. Силният метален трясък, прозвучал преди малко, беше от разбиването му.
Мъжът, отворил сейфа, бе коленичил пред него с гръб към вратата. Носеше черно пилотско яке, върху лицето му бе нахлузена скиорска маска. На левия му хълбок се виждаше пистолет в кобур, каквито ползват в армията. Той извади от сейфа голям кафяв плик и го сложи в платнения сак пред краката си. После отново бръкна в сейфа и измъкна малък черен лаптоп, който прибра на същото място.