Другият се разколеба. Пусна сака и тръгна към входната врата. Отвори я със замах и побягна навън в нощта.
Рошльо лаеше като обезумял в пристройката. Бен се надигна с мъка, зашеметен от ритника. Изтича до вратата и видя как натрапникът заобикаля къщата. Насочваше се по пътеката, която водеше от задния двор към горичката.
Още в първите секунди на гонитбата Бен разбра, че шансовете не са на негова страна. Мъжът не беше особено бърз, но пък и не му се налагаше да тича бос по замръзналата земя с тежък сак и пушка в ръце. Бен едва бе стигнал до началото на горичката, когато си даде сметка, че обектът на преследването е изчезнал в мрака. Малко след това зад дърветата изрева двигател и някаква кола се отдалечи с бясна скорост по пътя.
13
Бен закуцука обратно с изранените си боси стъпала. В нито една от съседните къщи, които едва се виждаха между дърветата, не светеха прозорци. Изстрелът от голямокалибрената пушка, заглушен от дебелите каменни стени, вероятно се бе чул като пукване на тапа от шампанско от стотина метра разстояние — твърде слабо, за да предизвика тревога дори в едно затънтено селце като Литъл Дентън.
Но от няколко сантиметра ефектът беше съвсем различен. Бен знаеше, че трябва да минат поне ден-два, за да се отърве от пищенето в дясното си ухо и да възстанови напълно слуха си. Той влезе в къщата и се насочи към кабинета на Саймън. Бе дошло време да разбуди своя маскиран приятел и да изкопчи от него истината за случващото се.
Още с влизането си обаче се закова на място, вперил невярващ поглед в пода, където само допреди секунди мъжът бе лежал в безсъзнание.
Беше изчезнал.
Бен го бе ударил доста силно с пушката. Но явно не достатъчно силно.
Той запали лампата в коридора и последва капките кръв, които водеха към задния вход. Вратата зееше отворена; по касата и бравата се виждаха следи от взлом. Бяха пипали професионално и ефикасно.
А и моментът на проникване едва ли бе избран случайно. Катастрофата на моста също не беше случайност. Бен вече не се съмняваше, че някой бе искал да отстрани семейство Аръндел от пътя си, като причините за това се криеха в сейфа на Саймън.
Бен разгледа пушката в ръцете си. Беше „Мозберг“ със сгъваем приклад и цев, не по-дълга от трийсетина сантиметра — абсолютно забранено оръжие във Великобритания и много други страни. В магазина имаше четири патрона, плюс още пет в малка паласка, прикрепена към приклада. Всичките бяха бренеке, както и бе очаквал. Но не това го вълнуваше в момента.
Повечето оръжия от този вид, които се намираха в обращение из подземния свят, първоначално са били предназначени за лов или полицейски нужди, преди новите им собственици да ги пригодят за престъпните си цели, скъсявайки цевите им. Пушката пред Бен обаче беше различна. Матовата повърхност, серийният номер и обозначенията по цевта подсказваха, че тя бе започнала живота си като армейско оръжие. Такава пушка не попадаше лесно в чужди ръце, а по лекотата, с която мъжът го бе издебнал в коридора, Бен заключи, че си има работа с бивш военен. И то доста добре обучен. Не всеки смъртен би се съвзел толкова бързо от удара, който Бен му бе нанесъл.
Той се запита дали да не повика полиция, но реши да не го прави. Ченгетата щяха да разкалят терена като стадо добитък и да задават твърде много въпроси. Освен това Бен нямаше никакво желание да му отнемат пушката. Доколкото познаваше британската полиция, за тях подобно оръжие бе равностойно на ядрена бойна глава, а притежателят му — на потенциален терорист.
Не, по-добре беше да запази инцидента в тайна и сам да разследва всички улики.
Той отвори вратата към пристройката и пусна кучето при себе си. Като душеше навсякъде и ръмжеше тихо, Рошльо го последва в кухнята. Бен сложи сака на крадците върху дървената маса и придърпа един стол. Притъпяващото сетивата му чувство на скръб бе отстъпило място на взривоопасна смес от ярост и адреналин. Докато изсипваше съдържанието на сака върху масата, ръцете му трепереха.
Вътре нямаше нищо, освен кафявия плик и малкия лаптоп „Тошиба“, който крадецът бе извадил пред очите му от сейфа на Саймън. Бен остави лаптопа настрани и се зае с плика.
Не съдържаше много неща. Самолетен билет за Йерусалим с дата отпреди осемнайсет месеца, хотелска сметка, отпечатана на иврит, и купчина гланцови цветни снимки, вероятно направени по време на пътуването. Повечето бяха на туристически забележителности: Стената на плача, силуетът на града нощем, всевъзможни църкви, джамии и синагоги, пустинята, палмови дървета, камили, някакви покрити с пясък развалини.