Бен затвори компютъра, излезе от кабинета и тръгна към всекидневната. Опитваше се да осмисли информацията от последните часове, но съзнаваше, че все още е твърде далече от истината. Докато се озърташе наоколо за вдъхновение, една от книгите в старинната библиотека привлече погледа му. Той отвори стъклената вратичка и измъкна древната библия от рафта. Беше великолепно, подвързано с кожа издание, което за последен път бе виждал през първата година на следването си в Оксфорд. Разгърна внимателно корицата и позна собствения си избелял почерк: На моя скъп приятел Саймън от Бенедикт Хоуп.
Трогнат от факта, че Саймън бе пазил подаръка му толкова години, Бен усети как отново го обзема тъга. Разлисти книгата, чиито текстове преди бе знаел почти наизуст. Все още помнеше някои дълги пасажи, но голяма част се бе изтрила от паметта му. Може би си струва да я прочета отново, помисли си той. Саймън едва ли щеше да има нещо против, ако я вземеше назаем.
Постави библията на масата и посегна да затвори вратичката на библиотеката, когато забеляза колекцията от видеокасети и дивидита на най-горния рафт. Сред тях имаше игрални и документални филми и програми на религиозна тематика, записани от телевизията. Всички бяха обозначени със специални етикети. Една касета привлече вниманието на Бен. Заглавието гласеше: САЙМЪН СРЕЩУ ВРАГА. Той си спомни думите на своя приятел от предишния ден: „Не ми липсват врагове“. Бен не можеше да прецени дали Саймън се бе пошегувал, или не.
Телевизорът на семейство Аръндел се намираше на една поставка в ъгъла на стаята. Под него се виждаха видеокасетофон и дивиди плейър. Бен свали касетата от рафта и я постави в устройството.
14
Според датата, отбелязана с маркер върху етикета, Саймън бе записал телевизионното предаване преди малко повече от година. Наричаше се „Дебатът в понеделник“, едно от онези превзети дискусионни шоута, които се излъчват късно вечер. Водещият беше някакъв интелектуален тип, чиято физиономия беше смътно позната на Бен от редките случаи, в които изобщо бе гледал телевизия. Откакто живееше във Франция, се бе отказал напълно от подобен вид занимания.
— Тази вечер в предаването — обяви водещият — ще зададем един въпрос, който става все по-актуален с всяка изминала година: Вредна ли е религията и по-добре ли е да живеем без нея?
Зад катедрите от двете му страни като съперници в предизборен дебат стояха двамата участници. Отдясно беше Саймън, с бялата си свещеническа якичка, но иначе с всекидневни дрехи, а отляво — някакъв мъж, когото Бен виждаше за пръв път. Беше малко по-възрастен от Саймън, в края на четирийсетте, с гъста, сресана назад коса, която приличаше на боядисана. Бе се облякъл по-елегантно от опонента си, със скъп и безупречно изгладен сив костюм, и изобщо създаваше впечатление на човек, който възприема себе си изключително сериозно. Очите му бяха подвижни и строги. Водещият го представи като Пенроуз Лукас, професор по социология и антропология в Дърам и автор на нашумелия бестселър „Бог ли? Какъв бог?“.
Няма съмнение на коя страна е, помисли си Бен. Той никога не бе чувал за Лукас. От кратката биографична справка, прочетена от водещия, излизаше, че неочакваният успех на книгата му го бе изтръгнал от изолацията на академичните среди и го бе превърнал едва ли не в знаменитост, в нещо като говорител на набиращото популярност антирелигиозно лоби.
Още с откриването на дебата Пенроуз Лукас се нахвърли като хрътка върху опонента си. Демонстративно се обърна към Саймън със светското „господине“ вместо с „преподобни отче“, след което се впусна в гневна тирада за ужасните кланета, преследвания и безсмислени войни в името на религията.
Тезата му не блестеше с оригиналност, но затова пък беше доста трудна за оборване. Ето защо професор Лукас реши да я изчерпи докрай в своя полза. Говореше разпалено и красноречиво, аргументите му бяха убедителни. Религиозната вяра била една от най-големите глупости, които човечеството някога е измисляло. Без разрушителното й влияние хората щели да живеят в пълно разбирателство с ближните си. След нейното дългоочаквано и неизбежно изхвърляне на бунището на историята щяла да се възцари нова ера, чиито крехки филизи вече се виждали сред опустошения от религиозни пожари пейзаж. Ера на разума. Ера на научното просвещение.