След като набързо унищожи две хилядолетия християнска традиция и обяви последователите й за лековерни глупаци, Пенроуз великодушно отстъпи думата на Саймън. Когато камерите дадоха в близък план лицето на приятеля му, гърлото на Бен се сви от болка.
— Догмата на християнството ерозира с напредъка на науката — бяха встъпителните думи на Саймън.
Водещият го погледна стъписано, а веждите на Пенроуз Лукас подскочиха от радост, сякаш и той самият не бе очаквал да спечели дебата толкова лесно.
— Да! Именно! — прекъсна го професорът с блеснали очи и кимна енергично. — Значи господин Аръндел признава, че…
— Нищо не признавам — възрази спокойно Саймън. — Това беше цитат на една известна историческа личност. Човек, притежавал изключителни военни умения. Убеден съм, че моят многоуважаем събеседник, който наред с неизброимите си други постижения разбира доста от история, знае кой е изрекъл тези думи, предизвикали такъв възторг у него.
Пенроуз Лукас знаеше единствено, че е попаднал в ужасен капан. Лицето му се изчерви под ярките светлини на прожекторите.
— Цитатът принадлежи на Адолф Хитлер — продължи Саймън. — Яростен атеист, който, ако нацистка Германия бе спечелила Втората световна война, щеше да изкорени християнството в империята си така, както смяташе да унищожи евреите. Но моят ерудиран събеседник едва ли би могъл да твърди, че войната се е водила на религиозна основа.
Лукас благоразумно реши да не коментира. След като бе притиснал опонента си в ъгъла, Саймън не го остави да се съвземе и продължи с други примери от историята: Виетнамската война, избухнала заради идеологически различия, които нямаха нищо общо с религията; Гражданската война в САЩ, водена заради робството, а не вярата. И така нататък, макар че Саймън внимаваше да не отегчи аудиторията си с лавина от информация. С всеки нов цитиран факт Пенроуз Лукас сякаш се смаляваше зад катедрата си, а лицето му ставаше все по-червено. От началото на дебата бяха минали не повече от две-три минути, а заученото му самообладание започваше да го напуска.
— Всъщност — подразни го Саймън с победоносна усмивка — може ли професорът да посочи поне един значим военен конфликт от последните двеста години, който по някакъв начин е свързан с християнската идеология?
— Това няма значение! — изкрещя Пенроуз. — Всеки, който вярва в самото понятие за Бог, страда от сериозно душевно разстройство. Тези хора имат нужда от лечение.
— Като квалифициран психиатър ли говорите? — попита Саймън, все така кротко усмихнат. — С цялото ми дължимо уважение, надявам се познанията ви във въпросната наука да са малко по-широки от тези по история.
Постепенно дебатът се отдалечи от темата за войните и навлезе още по-разпалено в други области. Всъщност се палеше единствено Пенроуз Лукас, докато Саймън успяваше да запази ледено самообладание. Бен погледа още няколко минути, възхитен от лекотата, с която приятелят му оборваше доводите на професора.
Преди да спре видеозаписа, в долната част на екрана бяха изписани резултатите от телефонното гласуване: 76% в полза на Саймън. Последваха избрани цитати от зрителски обаждания.
„Ако книгата на професор Лукас е също толкова добре аргументирана, колкото участието му в предаването, няма да си я купя“, гласеше един от тях. Останалите мнения не се различаваха особено.
Беше изключително забавно, но Бен не бе в подходящото настроение. Той изключи телевизора. Изведнъж в стаята настъпиха мрак и тишина. Саймън си беше отишъл, за втори път тази нощ.
15
Професор Пенроуз Лукас излезе на балкона на вилата си, която бе разположена върху една стръмна скала, и се загледа към голия бряг на Капри над тъмните неподвижни води на Неаполитанския залив. Слепоочията му пулсираха от мигрената, тялото му още се тресеше от кошмара, който го бе измъчвал сякаш с часове, преди той най-накрая да успее да се отскубне от лапите му, задъхан и облян в студена пот.
Дори и сега гласът на баща му не спираше да отеква в ушите му.
Ще се пържиш в ада, копеленце мръсно! Пляс!
Пенроуз потрепери. Продължаваше да усеща миризмата на ужасния кожен каиш, който онзи извратен садист държеше навит в буркан с оцет, за да му е винаги под ръка. Той никога нямаше да забрави парещата болка от каиша върху тялото си. Плясъка на жилавата кожа във въздуха. Собствените си писъци, запечатали се в паметта му след трийсет години.