— А знаете ли как бих могъл да продължа пътуването си?
— Накъде си тръгнал, гълъбче? — поинтересува се тя.
— На изток, към Бостън.
— През няколко часа минават автобуси — обясни келнерката и посочи към тъмния прозорец. — Автогарата е наблизо. Опитай там. Я чакай… — Тя присви очи и го изгледа любопитно. — Сигурен ли си, че не си идвал и преди?
— Не мисля — отвърна с равен тон Уесли. — Не съм от тук.
— Определено ми се струваш познат.
Обзет от паника, Уесли чу как някой произнася името му в другия край на закусвалнята. Тъкмо щеше да скочи от мястото си и да хукне през вратата, когато си даде сметка, че гласът идва от телевизора. Той затисна с длан устата си, за да не извика. Лицето му заемаше почти целия екран! За щастие кадърът почти веднага се смени със снимка на имението „Уитуърт“, заобиколено от полицейски коли и линейки. Водещият от студиото завърши с думите:
Адвокатите на милиардера филантроп, който остава в неизвестност, не искат да коментират случилото се на този етап…
— Много хора ми го казват — обясни той на келнерката и се усмихна насила. — Сигурно лицето ми е такова.
Колко ли пъти го бяха давали по телевизията през последните часове? Не, нещата не отиваха на добре. Все някой щеше да го разпознае.
Когато кафето му пристигна, той го изгълта наведнъж и тръгна бързо към изхода. Мъжът до вратата си спеше кротко, прегърбен над масата, и тихо похъркваше. Бейзболната шапка беше до лакътя му. Изглеждаше оръфана и захабена, с поизтрито лого на спортен клуб. Уесли се озърна крадешком към бара, след което грабна шапката и излезе навън.
Температурата беше паднала с още няколко градуса. Той нахлузи шапката на главата си, смъкна козирката надолу и се огледа. Автогарата не се виждаше от паркинга. По шосето минаваха коли и в двете посоки, макар и рядко. Уесли се замисли дали да не опита отново да спре някоя.
Друга възможност беше автокъщата за употребявани коли зад телената ограда. Уесли носеше в себе си достатъчно пари в брой, за да си купи нещо от там, стига да не замръзнеше до сутринта. Притесняваха го обаче документите, които щяха да го накарат да попълни. Опитните му преследвачи навярно бяха способни да го засекат и по този начин. Освен това, ако похарчеше голяма част от банкнотите в портфейла си, щеше да остане без пари. Кредитната му карта и бездруго беше неизползваема. А щом плащането с „Американ Експрес“ го бе издало толкова лесно, какво да очаква от един обикновен банкомат? Преди да се добере до безопасността, която предлагаше вилата на Марта, те можеха да го хванат на всяка крачка.
Те. Те? Звучеше налудничаво.
Само че не беше. Уесли си спомни старата поговорка: Ако наистина са по петите ти, не става дума за параноя.
— Саймън, приятелю, здравата я загазихме — промърмори той.
Покрай него мина слабо осветен автобус, в който се виждаха само няколко задрямали пътници. Уесли го проследи с поглед, нахлупи шапката още по-ниско над челото си и тръгна по шосето в търсене на близката автогара.
18
В деня след запознанството си с мистериозния Рекс О’Нийл Пенроуз се бе постарал да отиде на срещата в хотел „Кингс Лодж“ в Дърам, откъдето щяха да го отведат при още по-мистериозните му работодатели.
Октомврийският дъжд беше спрял, за да отстъпи място на есенното слънце. Пенроуз подрани с десет минути, стиснал неподписания чек за сто хиляди лири в джоба си. О’Нийл вече го очакваше. Той кимна мълчаливо и тръгна към колата. Този път лъснатият черен мерцедес — различен от предишния, както забеляза Пенроуз — се управляваше от шофьор. Автомобилът ги откара бързо до един ексклузивен голф клуб извън града, за който Пенроуз само бе чувал. Основната сграда беше великолепна старинна вила с изглед към игрището.
О’Нийл остана в колата. Объркан и донякъде уплашен, Пенроуз се озова в компанията на двама едри охранители в тъмни костюми, които го поведоха към заседателната зала на вилата. Там, седнали около дълга маса, го очакваха петима мъже със сериозни лица.
Това беше първата му среща с високопоставените членове на тайнствената организация, наричаща себе си „Тримбъл Груп“. Всички бяха значително по-възрастни от него, повечето преминали шейсетте. Посрещнаха го сърдечно и го обсипаха с похвали за значимата му, превъзходно написана книга. Предложиха му питие, но Пенроуз учтиво отказа, тъй като не близваше алкохол. Накрая, след продължителния и пищен обяд, по време на който той едва докосна храната, мъжете му изложиха своето предложение.