Междувременно обаче бе наел един извънредно скъп и дискретен консултант, за да изработи компютърен образ на меча въз основа на историческата епоха и произхода му. Сега той извади цветната снимка и я подаде на Кътър.
— Щом никога не сте го виждали, откъде сте сигурен, че въпросните мъже го притежават?
— Наблюдавам ги, подслушвам разговорите им. Такива неща — отвърна Пенроуз с престорено равнодушие.
Последните думи го накараха да се почувства всемогъщ, макар че нямаше и най-малка представа как се осъществяват телефонните подслушвания. Това беше работа на О’Нийл и неговия отдел, както и на неизвестен брой анонимни изпълнители, които подаваха информацията от невидимите си източници. От Пенроуз се искаше само да им покаже правилната посока, останалото се случваше като по магия.
— Е, хубаво. Значи търсим трима души в три различни държави. Мечът може да бъде само у един от тях. Но кой е той? Американецът или някой от свещениците?
— Един от двамата — заяви Пенроуз и посочи снимките на Аръндел и американеца. От записаните телефонни разговори бе научил, че французинът свири втора цигулка в цялата история. — Но ще започнем с третия — добави той и постави пръста си върху снимката на католическия свещеник. — Лалик ще замине пръв. Такъв е планът.
В продължение на няколко минути Кътър мълчаливо се запозна с плана за действие, донесен от Пенроуз. Не приличаше по нищо на предишните задачи, с които се бяха заемали. Докато разучаваше подробностите, лицето му остана напълно безизразно, но Пенроуз знаеше, че няма как да не е впечатлен от прецизната разработка.
Никъде не се споменаваше за личните подбуди на Пенроуз. Планът съдържаше само набор от ясни инструкции. Другото не влизаше в работата на Кътър — не му се плащаше за това.
Всъщност заплащането беше следващата точка от дневния ред.
— Ще ви струва много пари — каза Кътър, след като разгледа плана.
— Парите са лесната част — отвърна Пенроуз.
Беше чул тази реплика в един филм. Той бутна куфара под масата към Кътър. Сега вече наистина се чувстваше като гангстер. От усещането за власт му се виеше свят.
Кътър отвори куфарчето. Лицето му беше все така безизразно, докато сивите му очи проверяваха съдържанието. Затвори капака, сложи куфарчето на пейката до себе си и трийсет хиляди вече бяха сменили собственика си.
— Ще ги приема като капаро — заяви той.
Пенроуз не възрази.
— Мик спомена, че вземате по шестстотин лири на ден.
— Шестстотин и петдесет. На човек.
Пенроуз изобщо не направи опит да се пазари за цената.
— Ще ми трябват поне десетина мъже, като за всеки искам лична гаранция от вас. Предполагам, че можете да им осигурите необходимото оборудване?
— Цената включва пълно снаряжение. За превоза отговаряте вие.
— Няма проблем. Ще имате на разположение частен самолет с голям обсег на действие, както и всякакви нужни автомобили.
— Звучи приемливо. А какви са условията на настаняване?
— Луксозни. Не смятам, че ще бъдете разочаровани. Нито пък от допълнителните… придобивки, които ще получите. — Пенроуз бе помислил и за тях. Държеше неговата лична армия да му бъде предана. — Ако всичко се развие добре, ще ви предложа по-дългосрочен договор. Сегашната мисия е само началото.
Очите на Кътър проблеснаха. Дори той не бе в състояние да остане напълно безразличен към подобна перспектива.
— И още нещо. Планът трябва да се осъществи възможно най-бързо. Екипът ви ще бъде ли на разположение достатъчно скоро?
— Ние вече сме на разположение — отвърна Кътър.
21
Докато шофираше от дома на Петра Норингтън към къщата на викария, Бен отби на един крайпътен паркинг, извади телефона си и избра номера на Софи. След като не получи отговор, й остави кратко, но настойчиво съобщение да се свърже с него.
Следващият човек, на когото се обади, вдигна на първото позвъняване. Бен си знаеше, че апаратът на Дарси Кейн никога не е изключен. Не беше в неин стил.
— Здравей, командир Кейн!
— Бен Хоуп — изкиска се тя. — Знаех си, че накрая няма да издържиш и ще ми се обадиш.
— Битката на живота ми — каза той.
— И ти си човек, все пак.
— Е, как я караш, Дарси? Още ли не са те изритали от полицията?
Докато говореше, Бен разкъса плика, който бе задигнал от бюрото на Петра Норингтън, и извади писмото й до застрахователната компания. Той кимна доволно. Вътре се съдържаше цялата информация, която му бе нужна.