Имаше и други причини за безпокойство. Като посредник между Лукас и „Тримбъл Груп“, тази сутрин О’Нийл бе научил, че екипът за електронно наблюдение е прихванал обаждане от Уесли Холанд до къщата на викария през нощта. Някакъв човек бе вдигнал телефона, което означаваше, че къщата не е била празна, както бяха очаквали. Някой бе отседнал там. Но кой?
— Как е Меган? — попита внезапно Пенроуз с мазна усмивка.
Не беше в негов стил да води приятелски разговори с подчинените си, още по-малко да се интересува от семейния живот на личния си асистент. О’Нийл го отдаде на приповдигнатото му настроение този ден.
— Добре, благодаря. Малко е притеснена с напредване на времето. За пръв път ни е, нали разбирате… — Той вдигна рамене.
Пенроуз изпита леко отвращение, но умело го прикри.
— Кога трябва да се роди?
— След три месеца и половина.
— Сигурно го очаквате с нетърпение?
— Да, и двамата.
О’Нийл се усмихна и за момент си представи лицето на своята съпруга. Чудеше се какво ли прави точно сега. Толкова му се искаше да е с нея в Лондон! Още не можеше да повярва, че една толкова красива и интелигентна млада жена бе намерила нещо в него — с петнайсет години по-възрастен мъж, изцяло обсебен от работата си, за която нямаше право да говори. Единайсетте месеца, изминали от сватбата им, бяха най-щастливите в живота му. Той беше твърдо решен да й отделя повече време занапред, но знаеше, че преди дългоочаквания си отпуск трябва да свърши доста работа.
Мислите му бяха прекъснати от бръмченето на чесната, която се спускаше към пистата за кацане.
— Пристигнаха! — каза той на Пенроуз, който скочи от седалката, разтвори със замах вратата и припряно слезе от колата.
Чесната прелетя над дърветата, гумите й изпищяха при допира с пистата и тя се насочи към чакащите автомобили. Сияещ, Пенроуз се отправи с бодра стъпка към самолета, за да посрещне пътниците. Вратата се отвори и отвътре се подаде Стив Кътър, следван от Дейв Милс.
Като ги видя, Пенроуз посърна. Кътър имаше дебела марлена превръзка на челото си, а долната му устна беше разцепена. Бузата на Милс бе насинена от челюстта до окото, походката му беше скована. Нито един от двамата не се държеше като храбър воин, завърнал се от успешна операция. Изражението на Кътър потвърждаваше това.
Еуфорията на Пенроуз се изпари мигновено. Вената на лявото му слепоочие запулсира, мигрената му се обади.
— Какво стана? — заекна той. Първоначалният шок постепенно прерастваше в ярост.
— Не успяхме да вземем нещата — каза жално Кътър.
— Виждам — изръмжа Пенроуз. От болката в главата лявото му око започна да играе. — Къде са другите? Планът беше абсолютно конкретен. Двама нападат къщата на свещеника, останалите двама пазят наблизо.
— Още са на позиция — отвърна Кътър.
Пилотът на чесната обръщаше самолета, за да излети обратно, и усилващият се шум от двигателя се заби като свредел в черепа на Пенроуз.
— Ще говорим, като се приберем във вилата — тросна се той, завъртя се на токовете си и тръгна гневно към лимузината.
Кътър и Милс се качиха с мъка в аудито.
— Един мъж?! — изкрещя Пенроуз, когато Кътър му разказа какво се бе случило в къщата на свещеника в Литъл Дентън.
Двамата наемници стояха срещу бюрото му и гледаха намръщено. Рекс О’Нийл беше до прозореца, скръстил ръце зад гърба си, и мълчеше. Пенроуз крачеше като обезумял из кабинета си. Мигрената му бушуваше с пълна сила, а болкоуспокояващите не вършеха работа. Трябваше му нещо по-силно.
— Точно това казах — заяви Кътър. — Един мъж.
Пенроуз спря и се вторачи в него.
— Значи не ви е попречила някоя елитна десантна част? — изрева той, като размахваше ръце. — Нито американските морски пехотинци?
— Не.
— Как можахте да оплескате така нещата? Какво е правил онзи там?
— Просто се появи отнякъде. Все едно живееше в къщата.
— Гост на семейството?